Деций Траян би позирал
на Илия Петров
сред лудите гори
Боже, каква тишина, въздъхва несвикналата ми душа. Редки минувачи с четири очи си пробират път в свирепо разкопания "идеален център" на Разград. Скупчени настилни плочи и асиметрични бетонни изваяния обещават атмосфера за кратки бизнес уговорки и дълго кафе клю-клю в къс отрязък от булевард "България". Нарядко в далечината изръмжава кола. Доволството от успешната делова среща, заради която съм тук, също оставя следи във валирания пясък.

Ето нещо, което не бях видяла при предишното си идване. Взирам се в барелефа върху сградата на Съюза на офицерите и сержантите от запаса и резерва. Млад човек във военна униформа. Надписът на другата плоча ме кара да трепна. "Капитан Христо Лазаров Бърдаров. 19.12.1891. - 19.10.1917." Два месеца, преди да стане на 26 години... Божичко, кое ли е това момче?
(По-късно ще узная, че капитанът от 1-ва картечна рота на 19-и пехотен шуменски полк Христо Бърдаров три години брани с полка си Охрид по време на Първата световна война. За съжаление гробът му в двора на черквата "Свети Георги" в Струга е поруган, паметникът е разрушен от югославските власти след 1944 г. Но и днес охридчани пеят народната песен, посветена на него, а сдружението на македонските българи "Хоризонти" поставя на 19 октомври 2004 г. паметна плоча в родния му град.) 

Такива бликащи от дън душа думи не съм срещала издълбани в никой друг мрамор: "Ни Господ не ги слуша молитвите на робовите. Се кланяме пред твоята жъртва за обединена България. Благодарни охригяни".
Мислено коленича в дъжда пред твоята памет, сине.

Дългите капански залези
Разград със своите има-няма 33 хиляди жители не е от големите български градове, но не е и сред изостаналите. Популярната култура - кафенета, барове, дискотеки - присъства и тук с обичайните неонови надписи, с обичайните за такива места инциденти. Но сега, в късния следобед вратите на клуба Blue Eye - бившето кино "Георги Димитров" - са затворени. Кротките пришълци като мен предпочитат да седнат например на пица и халба наливна бира в "тристепенното" заведение  в градинката до паметника на Иван Ведър - основателя на българското масонство. Зиданата "основна степен" приютява само кухня, малък бар и две-три маси. Прозрачна здрава пластмаса пази "втората степен" от вятъра, който суши измитата от пороя широка улица "Стефан Караджа" - края на яростно ремонтируемата пешеходна зона. Над масите висят леки отоплителни уреди в полза на пушещите клиенти, които сега заемат почти три четвърти от просторната галерия с начупени контури. А който все пак иска да пуска съвсем свободно пушека си, се настанява в сепаретата на "третата степен", чийто солиден дървен покрив е единствената закрила от атмосферните влияния.
Слънцето сякаш с неохота пълзи към залеза си над столицата на капанците. Защо залязва така бавно ли? Просто тук ги няма лабиринтите от многоетажни сгради като в столицата на всички българи. Не липсват изцяло - солидни групи високи блокове са накацали по южните ридове, но в центъра покрай опитоменото корито на Бели Лом многоетажки се срещат по-рядко. Минарето на старата джамия "Ибрахим паша", пронизало сгъстяващия се мрак, бодва първата точка в повторното запознаване с настанилия се в сърцето ми град.

Тънка млада луна и неизвестна звезда висят над втората строителна площадка - околностите на джамията и Общинския културен дом. Само остро търсещо око сега ще забележи очебийните денем пукнатини по четирите стени на молитвения дом. Построен е през 1616 г. от български майстори от село Пороище, пише на плочата до минарето. Но много отдавна мюезин не призовава от високия балкон мюсюлманите - почти една четвърт от тукашните жители. Нито пък се намират спонсори да реставрират изящната сграда, за да могат хората да се любуват и на интериора й, вероятно не по-малко красив от екстериора. Жълт прожекторен полукръг тъжно осветява изотдолу рушащата се красота.

Сребристи звуци долитат откъм камбаната на часовниковата кула. Оповестяват поредния час от денонощието, както всеки ден още от далечната 1864 г., когато майсторът каменоделец Тодор Тончев завършил строежа й. Пътят ми към хотела минава през разградския Лъвов мост. По един малък каменен цар на животните пази всеки от двата му края. А под моста вълничките на Бели Лом се гонят към далечния северозапад, за да слеят светлата река с "черния" й съименник.

Картини за закуска
Удобните ми стари обувки имат специална задача - да издържат на маратон из непознати улици и набелязани музеи. Странен начин да си почиваш - би казал земно-чувственият тип, според когото синонимите на релакса са джакузи, сауна, масаж с вулканични камъни или шезлонг край малдивски вълни. Напълно нормален начин - би опонирал себевглъбеният тип с глава в облаците, готов да плати с измъчени кости и мускули за гигантската порция храна за душата. Първо поред е централното зареждане със солидна закуска в хотел "Централ". После - бързо, смело и сръчно посещение в колкото може повече музеи. Не са толкова малко, колкото човек би си помислил предвид големината на града.

Уредничката на художествената галерия "Илия Петров" с лека изненада започва да пали лампите. Може би досега не й се е случвало някой да напира за обиколка броени минути след началото на работния ден. А какво очаква напористата личност вътре! Хороводът от картини, графики, скулптури тегли стъпките от една заличка към следващата в компактната двуетажна галерия, обновена и с европейски пари. Бързайки бавно, я обхождам за 45 минути. Никак не стигат, за да се нагледам на "Битката при Абритус" на Йоан Левиев, "Мадона" на Васил Стоилов, "Къща на ъгъла" на Марко Монев, "Натюрморт с римски съдове" на Тома Трифоновски и още колко други - от Бисера Прахова, Димитър Киров, Михалис Гарудис, Славка Денева, Димитър Остоич, Златю Бояджиев, Майстора... Отделям няколко мига повече за разградския художник Веселин Парушев, в чиито картини разпознавам изящния силует на езиковата гимназия, кубичното величие на "Ибрахим паша"... Но следващия  път ще изкарам тук поне половин ден.

Към непознатото
След Лъвовия мост се запътвам право на север. Там някъде на картите съм видяла обозначен разградския парк с най-едрата му забележителност - "Лудогорец Арена". Няма как някой да ме уличи в пристрастие към спортовете, но ще е срамота, щом съм дошла тук, да не зърна поне отдалече гнездото на явлението "извънстоличен отбор шампион". Е, зървам го - отвън, като общ силует, защото наоколо му кипи усилена ремонтна дейност. Освен това е прекалено голям, за да влезе в обектива на фотоапарата ми, а нямам и къде да се покатеря за панорамна снимка. Тоест, има къде - на кулите с прожекторите, но кой ще ме пусне там...

Папарашката ми тъга се утешава с перспективата за разходка из градския парк. Поемам напосоки по алеите, но все пак гледам да вървя към центъра, че още музеи ме чакат да ги обиколя до обяд. Обгръща ме неземно - може би просто несофийско - спокойствие. И с радост зървам позната от детството гледка - пространства, оградени с мрежи, а в тях дъсчени барачки. Ура, попаднала съм на тукашния зоопарк. По-скоро зоокът, така си и пише на табелката до една от волиерите. Животните не са много - три-четири лами, няколко нутрии, двойка пауни, четири лъвици и спящ на слънце лъв. Едно момченце води дядо си за ръка и пищи от радост при вида на коня, настанен сред дивата фауна. Може би поддържащите зоокъта го ползват за жива тяга. Ситно кудкудякане се разнася някъде иззад волиерите. Питомно и диво едно до друго - хубаво. Но, разбира се, зад здрави мрежи - иначе не се знае...



Продължавам по асфалтираните алеи под короните на дърветата. Скоро погледът ми се спира върху далечна сива грамада с очевидно ръкотворен произход. Аха, някакъв паметник. Когато излизам на открито - явно съм стигнала билото на парка, - установявам, че е цял мемориал. Широка алея се изкачва на огромни стъпала към открито пространство, на което се издигат три вцепили се една в друга наклонени колони. Сякаш отдавнашен вихър е отвял гигантски вигвам и е оставил само скелета. Три огромни куба с релефни лица стоят от едната страна на алеята и слънчевите лъчи отскачат от тях право в зениците ми. Релефите върху други три куба, обърнали гръб на дневното светило, тънат в мрак срещу тях. Изрязаните в камъка лица са предимно мрачни, страдащи, телата са сгърчени в напрежение. Няма надписи, няма смисъл и да гадая какво е изобразено. Под върха на "вигвама" лежи розета от камък и метал с изписани на лъчите й имена. Едно от тях съм чувала някога в часовете по история и то ми подсказва - тук е мемориалът на антифашистите от Разградския край.

Отдавна във вдлъбнатината насред розетата не е пламтял вечен огън. Вдигам глава към късчето небе в каменния кръг, където се срещат колоните. Навярно през този кръг е отлетяла паметта за изписаните под него имена...
От долната част на алеята се задават момче и момиче. Вървят бавно. Вятърът донася откъслечни думи. Може би обсъждат качествата на телефона, който момичето показва на момчето, но аз няма как да разбера дали е така, защото разговорът е на турски. Това ми напомня един миг от миналото ми идване тук. Скитайки из улиците на старинния квартал Вароша, бях попаднала на обредния дом. Вляво радостните обреди, а вдясно - погребения за християни и мюсюлмани. Кой казва, че е трудно да живеем заедно...
Пак наслуки подбирам накъде да тръгна. Е, не е съвсем наслуки - прицелът ми са гъстите дървета, които се надявам да ме скрият от растящата жега. Сигурно имам вграден пътешественически компас, защото излизам на нов интересен обект - открита сцена от едната  страна на кръгла площадка. Олтарчето на Мелпомена свети цялото в бяло. Две деца, играещи край седнала на една пейка възрастна жена, всеки момент ще се сетят да се качат на сцената и да се разиграят до забрава. Неособено далече отпред стърчат в полукръг колони без капители, много подобни на тези при Яворовите скали в Поморие. Да, това очевидно е главният вход на парка. А за мене - главният изход. Но спокойно мога да изкарам тук цял един ден...



Със зеленината няма да се разделя веднага. От входа на парка започва улица, в чиято среда върви "дълга градинка" - две успоредни точещи се към хоризонта тревни ивици, а между тях асфалтирана алея. Някога имаше цели две такива спокойни места близо до дома ми в шумната каменна София. И хора сядаха да си почиват там. А тук, насред спомена за някогашните луди гори лекуващи се в болницата от едната страна на улицата гледат с копнеж към самотните пейки на "дългата градинка".