Част 8

Нови родови гнезда -

Седим с дядо под лозницата и продължаваме да се ровим в миналото на рода ни.           - Кога и кои родове от Малък Дервент се установиха на постоянно местожителство в Черница? - отправих въпрос към дядо.           - В началото на октомври 1878 година, един ден, преди обяд, дългият керван на беломорци пристигна в Черница и спря на мегдана. Тук се установиха на постоянно местожителство големите славянобългарски родове: Бурмови, Доманови, Карабаджакови, Кашмерови, Карадимови, Кисьови, Кирякови, Кодошеви, Милкови, Параскови, Палазови, Пичонови, Пателеви, Петкови, Тасеви, Трендафилови, Тенекеджиеви, Радеви, Радомирови, Русенови, Славилови, Хасърбасанови, Хърсеви и Янкови. Те веднага получиха общото название “бежанци” и “кутрици”. По същото време от близкото село Подвис тук се заселиха българските родове Бадалови, Байрактарови, Баеви, Бозгерови, Гандеви, Дилгорови, Джаджеви, Жекови, Камбурови, Кустеви, Рашкови, Торчеви, Тодорчеви, Халачеви и др., които тук получиха името “мечкари”.           Отначало голямото семейство на татко се засели на две места: в село Черница - Христо, Ставри, Мария и аз, а в село Веселиново (тур. Азапкьой), Ямболско, - татко, мама и най-големият им син Яню. В последствии Христо се изсели в село Здравец (тур. Окчилар), Търговишко.           - Когато пристигнахте, какво научихте за основаването и името на селото? - запитах дядо. - Турците ни казаха, че някога от Одрин за Шумен пътувал валия заедно с валийката и свитата си. Тук до извора с обилна бистра и студена вода и китна горичка валийката родила дете. Големецът заповядал част от свитата да остане на това приказно място и основе село, което да принадлежи на особата от висшите османски кръгове. Постепенно българите от близкото село в м. Юрта се преселили в новото селище. В турско името на селото се видоизменяло - Валиде, Валире Еникьой и Еникьой. И още нещо! От турците разбрахме, че в края на Руско - Турската война 1828-1829 г. страхувайки се от репресии на турската власт, българите от селото заедно с оттеглящата се руска войска заминали във Влашко, Бесарабия и Южна Русия. Тогава селото останало чисто мюсюлманско, без християни. - Какъв беше лика на селото? - попитах дядо.           - Ние заварихме селото с около 100 къщи, в които живееха само турци. Къщите бяха на един етаж, стените изплетени от колове и пръти, измазани отвътре и отвън с кал, отгоре - бяла пръст, покрити със слама и изпъкнали керемиди. В центъра имаше джамия и голяма общоселска чешма. Преди да влязат в джамията да се молят, турците трябвало да се измият с чиста вода. Хората и животните замърсявали водата на извора и тя ставала негодна за пиене и измиване. Затова на мегдана до джамията била построена чешмата...           Запомних добре голямата селска чешма с турска архитектура. Изградена беше от гладко издялани камъни. Имаше главно четвъртито тяло, високо над два метра, покрито с голяма каменна плоча. На него бяха поставяни два стоманени чучура и имаше веранда за поставяне на тас, вързан със синджир. От двете страни на тялото беше изграден под прав ъгъл дълъг зид. Край него бяха наредени 12 каменни корита така, че водата изтичаше от корито в корито и накрая се вливаше в селската река. На площадката пред коритата беше направен калдъръм.           В българското село чешмата служеше за снабдяване на населението с питейна вода, поене на добитъка и пране на по-едри дрехи. Тя събираше около себе си старо и младо. Привечер момите, закичени с градинско цвете на главата, с кобилица на рамо тук се срещаха с момците...           - Каква беше атмосферата сред турците в селото? - попитах дядо.           - Обстановката сред турците беше тъжна и покъртителна. Една част от тях, окървавени с християнска кръв, заминали заедно с отстъпващата турска армия за Турция. Други товареха колите и се готвиха за дълъг път. Трети силно се колебаеха и просто не знаеха, какво да правят. Турците, напуснали селото, и тези, които товареха колите, оставили вратите на дворовете и къщите широко отворени, покъщнината изнесена и разхвърлена из дворовете, изоставените животни гладни жадни мучаха, кучета зловещо лаяха и виеха.           При такава обстановка с по-малкия ми брат Ставри купихме от двама братя турци къщи с обширни дворове и градини, по 100 дка обработваема земя , добитък, инвентар и пр. ...           Запомних старата турска къща на дядо. Тя се намираше в горната махала на селото. Стените й, изплетени от пръти, положени върху колове, измазани от двете страни с кал, после с бяла пръст. Прозорците - съвършено малки отвори, с дървени рамки и решетки. Във фасадата има отворен пруст под стрехата, малко издигнат и подпрян с дървени стълбове. През турско покрита със слама, която дядо замени с изпъкнати керемиди. Вътре - ниско място с отворено огнище и глинен под. Нямаше мебели, освен няколко ниски столчета с три крака за сядане, софра (параля) за слагане ястия, около която се сяда на земята с кръстосани крака. Главната покъщнина бяха чергите с хоризонтални цветни ивици, бакърите, кобилицата, глинените съдове - гърнета, стомни, паници и чаши, дървените корита, гаванки, гавани, лъжици, хурки, вретена, стан, чекрък, дарак, чутура и други. Дядо имаше златни ръце, цялата дървена покъщнина и земеделския инвентар сам си правеше.           На една линия с къщата се издигаха две стопански постройки: четвъртит хамбар, направен от дебели и широки дъбови дъски, греди, покрит с изпъкнали керемиди, вътре с дълбоки хранилища за зърно, и обор (тур. „яхър”) за говедата.           Просторен двор около 5 дек. заграден с тръни и жив плет. Пред къщата в двора: от лявата страна имаше чардак, отгоре - купи сено и отдолу - сушина за коли, вековен бряст до пътната врата с щъркелово гнездо на върха и пейка отдолу за отдих и разговори, а от дясната страна - складирани дърва за огрев, дръвник, брадва и др. В задния двор имаше стопански постройки - навес за овцете, курник за кокошките, кочина за прасето, плевник за съхраняване на слама, харман за въртене с дикани и др. На север от двора в местността Юртещето продължаваше около 15 декара градина за отглеждане на зеленчуци, овощия, бостан, памук и др.           - Провървя ли ти в новото селище? - запитах дядо.           - Лошо протече моят семеен живот, тъй като имах три нещастни брака. Първата ми жена Хриса почина млада и от нея нямам деца. Втората Елена ми роди пет деца - Мария, Никола, Яню и Ралю (близнаци) и Станка. Третата Дичка ми роди също пет деца - Стефан, Йордан, Руска, Васила и Рада. На 16 години Ралю се удави в река Коджадере...           - Как организира твоето стопанство? - подпитах дядо.           - Моето стопанство беше известно с името “Задруга”, която се състоеше от синовете, снахите и неженените дъщери. Те обработваха общо земята, отглеждаха животни и голямо стадо овце. Като собственик и домакин, аз поставях задачите и контролирах изпълнението, държах кесията с парите и определях как да се изразходват. Покрай мен бабата организираше домакинска работа - месене и печене на хляб, готвене, пране, предене, тъкане, шиене, отглеждане деца и др. Всички живяхме под един покрив, в един двор, хранехме се и се обличахме от общи запаси, като всичко протичаше под моето върховно управление.           Вярно е, че в моята задруга се работеше по дядов Адамов начин. Главните земеделски сечива бяха дървеното рало с железен палешник, теглено от волове и коне, копралята с желязна огрибка, сърпа и паламарката, диканята отдолу с кремъни, мотиката, лопатата, брадвата, теслата и др. Най-силните ниви оставях на угари след три години, средните след две, слабите след една. В плодородните години средният добив от декар беше около 56 кг пшеница, 58 кг ечемик, 42 кг овес, 62 кг царевица, 75 кг просо и др.           В задругата моето семейство живееше без особено напрежение на ума, облегнато на дървеното рало и овчарския кривак с гега. Лете живяхме и спахме на двора и нивите. Хранехме се под лозницата, сядахме на земята един до друг с кръстосани крака 15-20 гърла около голямата софра. Всички пресягаха към своя край на голямата глинена паница. С дървени лъжици сърбахме чорбата, а с ръка топихме бучки в манджата...           - Кога залезе твоята задруга? - запитах дядо.           - След Първата световна война моята задруга окончателно и безвъзвратно отиде в историята. Бързо се отделиха синовете и дъщерите в отделни стопанства. Появиха се нови девет къщи и домакинства: Мария със съпруг Рашко и деца Стойчо, Мария и Руска; Никола със съпруга Анка и син Атанас; Яню със съпруга Тодора и синове Атанас и Иван; Станка със съпруг Георги и син Иван; Стефан със съпругата Мария и седем деца починали като бебета; Йордан със съпругата Рада и дъщери Руска, Дичка, Атанаска и Желка; Руска със съпруг Димо и син Ангел; Васила със съпруг Димо и синове Георги и Христо; Рада със съпруг Митю и деца Атанас, Иванка и Ангел.           Дворът и градината разделих на малки дворни места. На тях като гъби израснаха нови паянтови къщи на два етажа: отдолу - обор и мазе, а отгоре две спални, килер и пруст. Стените иззидани от камък и кирпич, споени с кал, покрити с прави керемиди. При подялбата моите наследници получиха 10-12 декара земя, разпокъсана на малки нивички и отдалечени една от друга. На новите стопани липсваха пари за закупуване на земя, работен добитък, инвентар, плащане прекомерни данъци и пр. Никола замина на работа в жп депо Стара Загора, Яню и Стефан станаха строителни работници. Вече парите бяха всичко, имаш ли пари - добре си, нямаш ли - влачиш гладно и мизерно съществуване...           И така, внучето ми, изтече моето време. Време имах, когато оглавявах задругата и живеех с жена, която ми раждаше и отглеждаше деца. Когато си отиде задругата и жената спря да възпроизвежда живота, отиде си времето ми. Всичко оттам нататък се изпари от главата ми, все едно не живея. Разбира се, от моята задруга остана само кръвна връзка, която образува сплав от близки хора. И това никак не е малко, тъй като кръвта вода не става. Народът е сътворил гениална поговорка: “ Свой, своего не храни, но тежко му, който го няма”...           Третото дете на дядо, моят татко (Яню Атанасов Кашмеров 1894-1976), на три години останал сирак без майка. Веднъж голямата сестра на татко леля Мария каза така:           - Един ден, привечер татко доведе от село Жеравна втората ни майка на име Дичка. Ние, петте деца - Мария, Никола, Яню, Ралю и Станка, не откъсваме поглед от нея, гледаме я нежно, викаме я, а тя стои на прага, безсилна да направи крачка. Тогава ние, децата, сами тръгнахме към нея, притисна ни до гърдите си. Тогава най-малките близнаци Яню и Ралю тихо прошепнаха “мамо” и се разплакаха. Тези чисти като изворна вода сълзи сродиха новата майка и сираците. После тя роди още пет деца - Стефан, Йордан, Руска, Васила и Рада. Заварените и природените деца мама възпита еднакво да се обичат, като най-близки на света хора и живяхме в разбирателство и съгласие. След много години преди да умре мама изрече думите: “Няма чужди деца, щом са в беда...” Запомних тези думи за цял живот...           Майка ми (Тодора Иванова Кашмерова 1901-1980 г.) на две години остана кръгло сираче, без баща и майка. Отгледала я баба Тодора, майка на баща й. Като малък, боледувах от коварната болест малария и баба идваше да ме гледа. Помолих баба да ми разкаже нещо за маминия род и, главно, за нейния баща, на когото съм кръстен.           - Моят мъж и твой прадядо Тодор е роден през 1858 г. и почина през 1918 г. Ние сме славянобългари, християни, родом от село Малък Дервент, Софлийска кааза. Родих три момчета - Иван, Стою и Атанас. В Черница имахме 300 дка ниви и в село Кавак махле - гора. Сключихме договор с държавата да доставим траверси за новостроящия си железен път. Не отстояхме на договора и властта ни взе гората и нивите. Дори властимащите ни продадоха половината двор.           Най-големият ми син Иван, баща на твоята майка, е роден 1880 г. и умря през 1903 г. от болестта бяс. В гората го ухапа за крака бясно ловно куче. От началото получи силни болки в областта на ухапаното. После дойде небивалата възбуда и буйстване, наложи се да го спуснем в дълбок кадус. По-късно се парализира долната му челюст и глътката, отделяше обилно слюни или лиги. Смъртта настъпи при пълна парализа и крайно изтощение. Тази болест е позната от старо време, но ние не можем да я лекуваме...           - Не помня родителите си, - казваше мама. - Аз дори нямам и снимка от тях. Като дете през нощите сънувах, че мама и татко са дошли в къщи. Години наред сънувах този сън. Понякога толкова много плачех, че не исках вечер да си легна, боях се да не сънувам същия сън. И едновременно с това исках пак да го сънувам. Вечер баба ми Тодора много плачеше, скубеше си косите, а мене наричаше клето сираче. От началото не знаех, какво означават тези думи. За мен детството са мама, татко и бонбони - това нямах. Дядо и баба ми купиха бонбони. А мама и татко не можах да видя. Дори не зная истинските им фамилии и прякори...           И така, родствениците помнят и предават на следващите поколения спомени за трудния и славен път на славянобългарски Кашмерски род през вековете. Вниманието ми беше насочено повече към най-старите родственици, за които няма писмени сведения или има откъслечни и бледи бележки. Не се спрях на късните поколения и събития, за които има достатъчно писмени извори, като мисля, че това ще направят след мен по-младите потомци на рода ни, които ще разкрият по-пълно веригата на родството, ще очертаят клонове и гнездата на родословието ни.           В Кашмерското родословно дърво от 1784 г., когато е роден прадядо Христо, до днес се включват около осем поколения и имената на повече от две хиляди човека. Днес негови потомци живеят в Карнобатско, Ямболско, Търговишко, Бургас, Варна, София и други краища на страната. При това родът ни е преживял ударите на османското иго, претърпял не едно трагично събитие, но не е изтръгнат от родната тлъстопочвена тракийска земя. Напротив, родословното дърво повече от два века впива своите жилави корени в майката земя и смуче от нея живителни сокове, все по-високо разперва клони, все по-мощен става родът - един от хилядите, които дават сила и мощ на България и славянството за днес и за утре.   ***

Прочетох с огромно удоволствие разказа. Името ми е Петър Кашмеров, живея във Варна и съм част от този род, макар че в разказа не се засяга (кой знае защо) моя клон от рода.
Познавам Иван Кашмеров - идвал е на гости около 1955 г. заедно с брат си Атанас и съпругите си в родното ми село Крушево, Бургаско. Брат му Атанас ми идва на гости във Варна преди около 35 години. От него се научих да присаждам на зелено. Преди две години посетих (изглежда в неподходящ момент) Иван на адреса му в София за разговор по въпросите на рода. Неясно защо отказа срещата
Тези и други срещи на мои роднини с хора от рода Кашмерови от Черница са поради общия ни прародител. Това, което зная, е следното: дядото на автора Иван - Атанас, е брат на моя прадядо Георги. Те двамата имат още един брат на предполагаемо име Петър, който се е заселил в с. Александрово, Ловешко. Тъй като след Освободителната руско-турска война моето село е било заселено с бежанци от село Крушево, Димотишко, те са дали същото име на новото си населено място. До момента сме считали, че родното село на моя прадядо е било Крушево. Възможно е да сме в грешка - селото да е Малък Дервент, но поради някаква причина двама от братята да не са пътували с посочения в разказа керван, поради което са се заселили в други населени места от това на Атанас. Може би Атанас и прадядо ми Георги имат общ прародител и са братовчеди? Необходимо е изясняване. Както и някои други, описани в разказа, неща - например произходът на фамилното име.
Не претендирам моята информация да е автентична. Желанието ми е само изясняване и съставяне на правдиво родословно дърво. Поради това с удоволствие бих участвал в среща с автора или негови потомци по въпросите на рода и фамилията. Ще се радвам да ми гостуват във Варна или на среща на друго място. Моят телефон е 052 35 47 22, e-mail kashmerov@abv.bg
Очаквам обаждане.

Пользователи форума <a href="http://forum.justlady.ru/index.php?showtopic=5875">http://www.justlady.ru/</a> расскажут о лучших новинках и трендах из мира красоты и моды, помогут выбрать собственный индивидуальный стиль, поделятся секретами молодости и здоровья. http://www.justlady.ru – это крупнейший в Рунете женский форум, где ежедневно обсуждаются более 100 000 тем. Наш форум дарит уникальную возможность поделиться своими проблемами и радостями, откровенно поговорить о сокровенном, спросить совета и рассказать о своем опыте, пообщаться со старыми друзьями и приобрести новых.