Постинг
01.03.2010 23:08 -
Преселение -
Част 7
Преселение - В хубав слънчев ден дядо седнал на пейката под вековния бряст пред къщата. Приближих се до него откъм гърба му без да ме види. Слушам, развързал си езика и сам си лафува. - Сега някои с пренебрежение ни наричат “бежанци”, “кутрици” и какви ли не още. Те не знаят нашата горчива и покъртителна съдба... Съвсем неочаквано излязох пред него, поздравих го високо и бойко. Изненадан и озадачен, той ме погледна и викна: - Ти какво, пак ли ще ме подпитваш? Бягай да донесеш една стомна студена вода... От наблюдения знаех, че когато дядо пие от стомната вода, разказва по-спокойно и по-подробно. Изпълних желанието му и удобно се настаних на любимата ни пейка. - Може ли, дядо, да ми кажеш, кога и как се решихте да се изселите от Малък Дервент в Черница? - Трябва да знаеш, че решението за преселване не взехме току-тъй бързо и изведнъж. Около половин година - от март до септември 1878 г., хората в Малък Дервент не знаеха, къде ще мине Българо-Турската държавна граница. Пускаха се най-различни слухове и лъжи, които обслужваха определени хора и интереси. Ще ти посоча само някои от тях. Така, по средата на юни в Малък Дервент пристигна Дурак бей от село Хадживиран. Той яздеше черен охранен жребец, премина през селото да го видят всички, после върза коня за едно дърво пред селската кръчма и влезе вътре. На една маса се черпеха чорбаджи Славил и Димо от село, стари приятели на бея и затова той седна при тях. За кратко време кръчмата и двора се изпълниха от народ, който любопитстваше да научи, какво ще каже бея. Гостът беше ларж, почерпи всички каквото им се пиеше. По едно време беят се изправи, изпъчи гърди и започна да говори: - Нова България ще се простира от Дунав до Стара планина. Земите от Балкана на юг до Бяло море остават в Турция. Така са решили Великите сили. Ето защо вдигайте се на бунт срещу руската окупация, за да гледа турчина с добро око на вас... Тези думи на бея попариха хората, като есенна слана. - Ето защо си дошъл! - кресна дядо Русин. - Подстрекаваш хората да се вдигнат на борба срещу нашите освободители. Руският комендант разстрелва подстрекателите. По-скоро си обирай крушите и се изпарявай... Бурмата с острия си поглед измери бея от главата до краката, взема мен, Параско и Иван Трендафилов, излязохме извън селото и на удобно място, устроихме засада на Дурак бей. Свалихме го от коня, ударихме му сто тояги по голо дупе, взехме му пищова и ножа, а портфейла с парите му оставихме. После го сложихме по корем на коня, вързахме го за седлото, шибнахме жребеца да си го закара в чифлика, където жените от харема да му лекуват кървавия дирник. Предупредихме го повече да не стъпва в село. Впрочем, кой беше Дурак бей? Още като юноша - българче бил потурчен от завоевателите. На млади години участвал в обири на царски хазни и чорбаджийски къщи. Беше забогатял, отглеждаше многобройни стада едър и дребен добитък, въртеше голямо стопанство, жените му в харема охолно и разкошно живееха, не искаше да знае селската беднота и робията. Сам налагаше данъци на бедните хора и ги събираше във всяко време на годината и с всички средства. В началото на август един ден станах рано, за да обслужа добитъка. Изведнъж изтръпнах, като видях съседа Ангел се обесил на чардака. Каква неочаквана и жестока смърт! Обхвана ме страх, косата ми настръхна, по челото ми изби студена пот. Извиках татко, снехме мъртвеца и го положихме на земята. Застанахме до трупа с наведени глави, така замислени, че не видяхме кога дошла жена му Ангелица. Заплака сърцераздирателно и занарежда: - Чорбаджи Димо е виновен! Той те уплаши, че руснаците си заминават, турците се връщат и от тебе сметка ще търсят, дето си им помагал, ще те убият! Ти сложи край на живота си, а мен остави с две дребни дечица! Димо, Димо да те помете черната чума, брадва главата да ти отсече... След погребението с яд и злоба говореше Ангелинца за чорбаджи Димо. За нея чорбаджията беше паникьор, който разпространява слухове и предизвиква паника. Но тя не оправдаваше мъжа си. Считаше, че той се подал на паниката, страха, малодушие и взел грешно решение да се самоубие. През септември хората вече не излизаха на полето на работа. Мегдана и кръчмата на Стоил бяха пълни с народ. Непрекъснато и оживено коментираха по злободневния въпрос - къде остава Малък Дервент. По средата на месеца в селото пристигна руският капитан Сергеев и веднага хората го обсадиха и обсипаха с въпроси – главно, за държавната граница. - По всяка вероятност село Малък Дервент ще остане в Турция, - каза капитана и добави - Така са решили Великите сили... Дядо Русин излезе напред, застана пред офицера, поклати глава и се опита да възрази: - Защо Русия се съгласи нашата златна Тракия да бъде разпокъсана и отделена от майка България? Нима тук не живеят българи? Белким земята не е българска?... - Берлинският диктат е задължителен за Русия и за България, - отсече капитанът. - Не ни питат дали сме съгласни... Дядо Русин се просълзи, сломен и разплакан понечи да се отдалечи. Руският капитан не понесе мъката му, трогна се, спря го и се усмихна: - Ще дойде и вашият ред. Матушка Русия няма да ви забрави. Но сега това е невъзможно... Тези думи не стоплиха сърцето на дядо Русин. От този момент хората заживяха с мисълта, че едни ще останат в селото, а други ще го напуснат. След този случай, засили се интереса, кога руската войска ще се изтегли от окупираните земи. Настъпи моментът за вземане на смели и съдбовни решения. На мегдана, кръчмата на Стоил и на дворовете, народът се събираше и умуваше, какво да прави. - Заминавам! - каза татко на събралите се на мегдана. - Турците отдавна ме белязаха и чакат удобен момент да ме обесят или набият на кол. Аз трябва да живея и строя нова България... - Никъде няма да ходиш, оставаш тук - властно отсече чорбаджи Славил. - Аз ще отида при турците и уредя да ти простят греховете, особено за помощта, която оказа на твоите братушки... - Не ме обиждай и оскърбявай, чорбаджи - отговори му сърдито татко. - Помагах на братушките за освобождението на България. Това грях ли е? Не съм говедо, да ме връзваш на твоята и на турската ясла. У всеки има съвест, ала блазе на този, комуто е чиста... Към края на септември Малък Дервент изпадна в такъв водовъртеж, сякаш потъваше и се давеше. Една част от българските чорбаджии, заедно с турските бейове бяха против преселването, тъй като се страхуваха, че ще останат без евтина работна ръка. Народът се изплаши от повторното връщане на турците, не желаеше да бъде повече под техен ярем. Малоимотните и бедни хора искаха в България да получат земя. Повечето желаеха да строят нова България, която в последствие ще освободи поробените ни земи... - Каква подготовка извършихте за изселването? - запитах дядо. - Главен инициатор и организатор на изселването в Малък Дервент беше дядо Русин. Той даде съвет на татко да продаде на руската войска зърно, едър и дребен добитък със цел да се сдобие с необходимите пари за преселване. Татко купи три нови коли и стегна старата. Чорбаджи Славил гледа колите през оградата и беснее: - Ральо, защо стягаш колите? - мърмори гневен и зъл. - По лош път тръгваш. Тук имаш хубави ниви и къща. Тук са гробовете на твоите близки. Всичко това на кого оставяш?... - Стига! - сопнато му отговори татко. - Ти решавай за себе си. а колкото до мен, където е България, там съм и аз... В края на септември от Софлийска кааза, заедно с изтеглящите се руски войски, потеглиха първите кервани преселници. Дядо Русин всеки час получаваше от близките села известия за нови и нови кервани. По даден от него сигнал, в Малък Дервент 25 фамилии се раздвижиха из дворовете и селото. Бързо натовариха колите и огледаха къщите и дворовете, като умуваха в какво състояние да ги оставят. Някои заровиха в огнището огъня като мислеха, че може скоро да се върнат и запалят огньовете. В края на септември, в едно хладно утро, преди изгрев слънце 68 коли излязоха на сборния пункт край селото, всички натоварени с тежък товар, добитъка нахранен и готов за дълъг път. Водачът на кервана, дядо Русин, огледа колите, говори с отговорниците и определи мястото на всяка кола в кервана. Назначи конници, които да осъществяват непрекъсната връзка между него и отговорниците. На Кашмерските четири коли отговорници бяха татко, Христо, Ставри и аз. Цялото село дойде на сборния пункт да ни изпрати. Обезумял и свиреп пристигна и чорбаджи Славил. - Вие сте луди! - викаше той от далеч да го чуят всички. - На кого оставяте своите домове и земи? Знаете ли къде отивате?... Дядо Русин се изправи на колата и каза така: - Славиле, ние знаем къде отиваме! Ти остани в турско да превиваш гръб на поробителя и да му ближеш краката. Стани овца, вълците са готови. Ние отиваме в България при нашите братя и сестри. Ще се настаним в села, опразнени от турците... - Тате, преселниците те мразят, - каза на Славил по-големият му син. - Цялото село те мрази. Хората не искат да те слушат. Ние от дома също тръгваме с тях. В турско няма да останем. Мама ще дойде с нас, а ти остани при турците... Дядо Русин се качи на колата, даде знак с очи на сина си да хване поводите на воловете и извика високо: - Води! След него една след друга започнаха да се нанизват колите. Потеглиха коли, хора, дребен и едър добитък. Всички бяха възбудени и готови за тежки изпитания. Разнесоха се плач и писъци. Тези, които бяха дошли да изпращат близките си, тичаха край колите, прегръщаха се с преселниците и с глас плачеха. И от очите на преселниците течаха сълзи. Съвсем неочаквано Мария изскочи от един храст и се хвърли в краката на воловете на моята кола. Със Ставри я хванахме за краката и ръцете и я изтеглихме из под колата. Тя се разрита и заскуба косите си: - Оставете ме да умра! Не ми се живее! Искам в село да остана... Хвърлихме я в колата, затрупахме я с черги. Тя измъкна глава и започна да вика: - Вие не сте ми братя! Разделихте ни с Борис! Без него не искам да живея!.. Постепенно керванът се подреди и улегна на пътя. Колите монотонно заскърцаха в тихата есенна утрин. Ведрото утро и ясното слънце заблестяха по запустелите домове, ниви и ливади. Обърнах се назад, за последен път погледнах Малък Дервент и родния дом, сърцето ми се изпълни с безкрайна нежност и любов към родна стряха и земя. Ясно съзнавах, че в моята изтръпнала още душа тепърва ще се отразява, като в незнаен сън, скръбният час на раздялата... - За колко дни стана преселението? Как извървяхте дългия път от Малък Дервент до Черница? - настоях дядо да ми разкаже някои подробности. - От Малък Дервент до село Грозден (тур. Сънджикларе) извървяхме пътя за шест прехода. Първият преход: от Малък Дервент до Одрин. През този ден керванът премина покрай Ескимараш, където се събират реките Арда, Тунджа и Марица. Северно от Одрин има добри и обширни ливади и полета за лагеруване. Тук нямаше дърва за огрев, спахме със завивките. На разсъмване над Одрин блеснаха 40 джамии. Възхищавахме се на Султан Селимовата джамия, някой каза, че тя била най-голямата и най-красивата в целия свят. В ранното утро се разнесе гюрултия, идваща от колите на Карабаджаковия род. Веднага там се събраха преселниците за да видят, какво се е случило. Руски комендант на военен ешелон съобщи, че през нощта нашата Мата и техния войник Володя се запознали, харесали се и искали да се оженят. Но коменданта не можел да приеме момичето в техния ешелон или пък да освободи войника да пътува с нашия. Мата плаче и настоява някак си да се реши въпроса. Майка й също рони едри сълзи, стичат се по бузите и тя ги бърше с длани. Баща й свесил вежди, мрачно гледа и налита да се бие. Преселниците гледат и се чудят да се смеят ли или да плачат. - Ербап момиче е Мата! - мъдрият Параско успокоява хората. - За нула време си намери мъж. А горката Яна стана на 30 години и не може да се ожени... Напуснахме лагера впечатлени и възбудени от този внезапен случай. Дълго време ме занимава въпроса - прав ли беше коменданта? Можеше ли да се удовлетвори горещото желание на двама млади хора?... Вторият преход: от Одрин до с. Бююк Дервент. Това село е разположено източно от Сакар планина в Дервентските възвишения. От Елхово отстои на 30 км. в южна посока. Преди полунощ керванът изкачи възвишението, отбихме колите на широкия гребен на планината и разпрегнахме колите. След малко пламнаха огньовете, вечеряхме, нахранихме добитъка, назначихме караул и легнахме да спим. На другия ден в хладното утро като буен вятър се разнесе женски плач, разтърси тишината и раздвижи всички преселници. Караулът съобщи, че през нощта чорбаджи Славил пристигнал с колата и до сутринта починал. Тази неприятна вест, съвсем неочаквана, дигна на крак целия керван и много хора се събраха до колата на починалия съселянин. Жена му Калина непрекъснато обикаляше колата и си скубеше косата и ревеше. Дойдоха жени при нея, прегърнаха я и почнаха почти насила да я отстраняват от колата. Дядо Пичон се качи на колата, попипа челото и ръцете на Славил, поклати глава, въздъхна и съобщи на всички: - Наистина е умрял! Бог да го прости! - и се прекръсти. Мъжете, плътно заградили колата, си свалиха калпаците и наведоха глави. - Свалете Славил и го погребете! - нареди дядо Русин. На четирите колелета стъпиха мъже, дигнаха мъртвеца, свалиха го на земята. На няколко крачки от пътя изкопаха гроб, пуснаха Славил и бързо го заровиха. - Най-после Славил се усмири! - прошепна Бурмата, и добави - Да му е лека пръстта! На тръгване колите се раздвижиха по билото на Дервентските възвишения, минаваха покрай гроба на Славил и се спускаха по пътя. Дойде ред и на татковата да мине край гроба. Мама, която седеше до татко, се прекръсти и каза: - Ох, горкият съсед Славил! Бог да го прости! На какво високо място го погребахме! Какъв хубав изглед има! От тук ще гледа България и Турция. Третият преход: от село Бююк Дервент до село Паласкьой (с. Попово), Ямболско. Керванът мина през неравно и безводно поле. От лявата страна на с. Паласкьой се издигат Манастирските възвишения. В миналото селото се наричало Ески-пазар, но при нашествие на турците населението се разпръснало и заживяло в колиби. Отпосле един поп е събрал жителите на селото и затова го нарекли Попово. Разположено е на двата бряга на река Поповска, която извира до с. Воден. Тук криза за дърва и вода нямаше, добре се отпочинахме, но потръгна ни лошо. На другия ден, рано сутринта, от дядовия Радев род една жена изписка и тъжно заплака. Аз отидох до колата и видях покъртителна картина. Върху черга лежеше мъртво около осемгодишно момченце и майка му го оплакваше. Изведнъж покрай колата се струпаха много хора. Няколко мъже изкопаха гробче на детето, точно срещу Манастирските възвишения. Други мъже поставиха детето на носилка, донесоха го до гробчето, поставиха го върху пръстта. - Няма ли да погребем детето? - обади се дядо Тодор. Мъжете, които изкопаха гробчето се сетиха, спогледаха се, грабнаха детето и го спуснаха в зиналото гробче. После всички хвърлиха шепа пръст с думи: - Лека ти пръст, мило дете! Майката се тръшна на пръстта, дере си дрехите, сърцераздирателно реве, заплакаха всички. Две жени вдигнаха майката и я изведоха малко настрани. Лопатите затракаха из пръстта и бързо заринаха детето. Дълбоко покрусени напуснахме този лагер... Четвъртият преход: от с. Паласкьой до с. Афтане (село Недялско), Ямболско. След дядо Русин колите бързо се нанизаха една след друга, заскърцаха, постепенно глъчката шум се засилваше. Когато керванът започна да се изкачва по южните склонове на Бакъджиците, всички слязоха от колите и тръгнаха пеш, а по северните склонове бързо се спуснахме по надолнището. Преминахме стария окоп “Еркесия” и стигнахме в село Афтане. Там разбрахме, че за произхода на името на селото има две предания. Едното, че носи името на някой си войвода Автан. Второто, че е произлязло от думата “афтан” - “седмица”. Разположено е до река Карабунарска, 28 км на североизток от Ямбол. През него минава пътя Осман-Пазар (Омуртаг) - Кайбиларе (с. Странджа), Бургаско. Край селото има добри условия за лагеруване - вода, дърва, паша и др. Тук дядо Русин отби кервана, спряхме на една широка поляна в здрача, водачите разпрегнаха воловете за почивка и нощуване. Бързо беше подготвена нощната почивка: едни обслужиха добитъка, други запалиха огньовете, трети организираха вечерята, четвърти постлаха край огньовете рогозките и чергите. Хората бяха уморени и бързо заспаха. Тази нощ охрана бяхме аз, Параско и Иван. Цялата нощ не подгънахме крак, сновяхме покрай колите, наблюдавахме багажа и добитъка. Внезапно изпод запъплените облаци се показа луната и Стара планина се обля в светлина. Балканът се оказа съвсем близо до нашия бивак - дълъг, висок и властно прегражда пътя на север. Сутринта ние, охраната, разбудихме хората и им казахме да погледнат на север. Всички впиха очи в Балкана, дълбока радост се зароди в сърцата на преселниците, бликаща на струи и заливаща целите ни тела. - Ето Стария Балкан! - каза мъдрия Параско и добави - Стигнахме северната граница на нашата Тракия. Сега накъде? Ще изоставим ли родната тракийска земя? На дядо Русин му предстоеше да вземе съдбоносно решение, къде да се заселят 25 големи славянобългарски родове. - Е, къде да отидем? - каза той пред събралите се преселници. - Четири дни керванът ни се движи като трен, съвсем се съсипа добитъка, не са машина, хората капнаха, на привършване са продуктите и фуража. Възможно ли е тъдява да се заселим? Искам да останем в нашата Тракия... Бог знае откъде изскочи един местен човек, който добре познава тукашния край. - Разбрах, че сте бежанци, тракийски българи, - спокойно каза той и продължи: - На запад по пътя покрай р. Тунджа ще отидете в подбалканските полета: Сливенско, Твърдишко, Казанлъшко и Карловско. На изток по пътя покрай р. Азмак (Мочурица) ще отидете в Карнобатско и Айтоско поле, също подбалкански. А ако тръгнете на север през с. Сеймен (Лозенец), прохода Катърджий-йолу, с. Терзийско, с. Санджикларе (Грозден), ще стигнете в северната част на Карнобатското поле. Там в долината на р. Азмак селата са турски, които сега се опразват, ще може по-спокойно да се настаните, земята е богата за земеделие и скотовъдство. Не е далеч, за два дни ще стигнете. По на север удобните Старопланински проходи Котленски, Върбишки и Карнобатски са задръстени от руски военни ешелони и трудно ще отидете отвъд Балкана... Като взе под внимание препоръката на непознатия добър човек и мнението на старейшините на родове, дядо Русин реши по-нататък да продължим по прекия път през прохода Катърджий-йолу и да излезем в северната част на Карнобатското поле. Петият преход: от с. Афтане до с. Сеймен (Лозенец), Ямболско. При потеглянето на кервана задното колело на старата кола, която караше татко, лъцна в един камък и дингила се счупи. - Ами сега накъде? - извика ядосано татко. Конната свръзка предаде на дядо Русин случилото се и керванът спря. Мъже и жени наобиколиха колелото и почнаха да умуват, какво да се прави. От селото към нашия керван тичаха група хора, които донесоха продукти и ги раздадоха на преселниците. - В село има майстор, - каза един от мъжете, - бързо ще поправи колата. Още утре ще настигнете кервана. Татко и дядо Русин решиха да приемат предложението на мъжа, който обеща да помогне да закарат колата до селото. С колата останаха татко, мама и брат ми Яню. Мария беше в моята кола. - Братко, наглеждай децата! - каза мама на дядо Русин. - Мария е болнава. Поверявам ги на теб. Керванът продължи да се движи, като влак през равно поле и прашен път. Привечер стигнахме до полите на Стара планина и спряхме в с. Сеймен. От местни хора разбрахме, че по-старото име на селото е Сарай-Сеймен, тъй като в миналото един турски бей тук имал “Сараи”. Селото е много старо, разположено до входа на прохода Катърджий-йолу на 24 км северно от Ямбол. През него минава главния път Сливен-Бургас. Към залез слънце пред самия проход в ляво и дясно разпрегнахме колите, запалихме огньовете и се подготвихме за нощуване. Тази нощ хората и добитъка добре отпочинаха, набраха сили за нови изпитания... Шестият преход: от с. Сеймен до с. Санджикларе (с. Грозден), Карнобатско. Преди изгрев слънце дядо Русин запрегна колата, дръпна поводите на добитъка и отново, както се казва в песента, “вървят бежани”. Скоро навлязохме в тесния и стръмен проход Катърджий-йолу, посрещна ни синя мъгла и хладен планински въздух. Старите и децата се качиха на колите, снишиха се и изчезнаха между дрехите на топло, а останалите вървяха пеш по страничните пътеки. На билото на Терзийския баир се спряхме на кратка почивка. Веднага хората се събраха на групички и впериха поглед на юг към Софлу и Малък Дервент, видимо потискаха мъката си от раздялата с родния край. С удивление гледаха долу, как широката Тракийската равнина прибира полите си и изчезва в студените и тесни гърла на старопланинските проходи. - Хей, братя, мили братя, стига сме се движили из прашните пътища! - извика дядо Киряк и добави - Нека да си останем в нашата Тракия... Дългата снага на кервана се раздвижи, пое надолу из планината. Колите подгониха воловете, които едва ги възпираха със здравите си рога. Преди залез слънце стигнахме до Санджикларе, отбихме от пътя, разпрегнахме колите покрай гората и селската река. Тук има добри условия за бивак - дърва, вода и паша. От тук за два-три дни мъжете обходиха почти всички селища в долината на р. Азмак (Мочирица), набраха много данни и сведения, които бяха разгледани на общо събрание на преселниците. Стигна се до едно решение - да се заселим в с. Валиде Ени кьой (с. Черница).
-------------------------------------------------- следва ...
Преселение - В хубав слънчев ден дядо седнал на пейката под вековния бряст пред къщата. Приближих се до него откъм гърба му без да ме види. Слушам, развързал си езика и сам си лафува. - Сега някои с пренебрежение ни наричат “бежанци”, “кутрици” и какви ли не още. Те не знаят нашата горчива и покъртителна съдба... Съвсем неочаквано излязох пред него, поздравих го високо и бойко. Изненадан и озадачен, той ме погледна и викна: - Ти какво, пак ли ще ме подпитваш? Бягай да донесеш една стомна студена вода... От наблюдения знаех, че когато дядо пие от стомната вода, разказва по-спокойно и по-подробно. Изпълних желанието му и удобно се настаних на любимата ни пейка. - Може ли, дядо, да ми кажеш, кога и как се решихте да се изселите от Малък Дервент в Черница? - Трябва да знаеш, че решението за преселване не взехме току-тъй бързо и изведнъж. Около половин година - от март до септември 1878 г., хората в Малък Дервент не знаеха, къде ще мине Българо-Турската държавна граница. Пускаха се най-различни слухове и лъжи, които обслужваха определени хора и интереси. Ще ти посоча само някои от тях. Така, по средата на юни в Малък Дервент пристигна Дурак бей от село Хадживиран. Той яздеше черен охранен жребец, премина през селото да го видят всички, после върза коня за едно дърво пред селската кръчма и влезе вътре. На една маса се черпеха чорбаджи Славил и Димо от село, стари приятели на бея и затова той седна при тях. За кратко време кръчмата и двора се изпълниха от народ, който любопитстваше да научи, какво ще каже бея. Гостът беше ларж, почерпи всички каквото им се пиеше. По едно време беят се изправи, изпъчи гърди и започна да говори: - Нова България ще се простира от Дунав до Стара планина. Земите от Балкана на юг до Бяло море остават в Турция. Така са решили Великите сили. Ето защо вдигайте се на бунт срещу руската окупация, за да гледа турчина с добро око на вас... Тези думи на бея попариха хората, като есенна слана. - Ето защо си дошъл! - кресна дядо Русин. - Подстрекаваш хората да се вдигнат на борба срещу нашите освободители. Руският комендант разстрелва подстрекателите. По-скоро си обирай крушите и се изпарявай... Бурмата с острия си поглед измери бея от главата до краката, взема мен, Параско и Иван Трендафилов, излязохме извън селото и на удобно място, устроихме засада на Дурак бей. Свалихме го от коня, ударихме му сто тояги по голо дупе, взехме му пищова и ножа, а портфейла с парите му оставихме. После го сложихме по корем на коня, вързахме го за седлото, шибнахме жребеца да си го закара в чифлика, където жените от харема да му лекуват кървавия дирник. Предупредихме го повече да не стъпва в село. Впрочем, кой беше Дурак бей? Още като юноша - българче бил потурчен от завоевателите. На млади години участвал в обири на царски хазни и чорбаджийски къщи. Беше забогатял, отглеждаше многобройни стада едър и дребен добитък, въртеше голямо стопанство, жените му в харема охолно и разкошно живееха, не искаше да знае селската беднота и робията. Сам налагаше данъци на бедните хора и ги събираше във всяко време на годината и с всички средства. В началото на август един ден станах рано, за да обслужа добитъка. Изведнъж изтръпнах, като видях съседа Ангел се обесил на чардака. Каква неочаквана и жестока смърт! Обхвана ме страх, косата ми настръхна, по челото ми изби студена пот. Извиках татко, снехме мъртвеца и го положихме на земята. Застанахме до трупа с наведени глави, така замислени, че не видяхме кога дошла жена му Ангелица. Заплака сърцераздирателно и занарежда: - Чорбаджи Димо е виновен! Той те уплаши, че руснаците си заминават, турците се връщат и от тебе сметка ще търсят, дето си им помагал, ще те убият! Ти сложи край на живота си, а мен остави с две дребни дечица! Димо, Димо да те помете черната чума, брадва главата да ти отсече... След погребението с яд и злоба говореше Ангелинца за чорбаджи Димо. За нея чорбаджията беше паникьор, който разпространява слухове и предизвиква паника. Но тя не оправдаваше мъжа си. Считаше, че той се подал на паниката, страха, малодушие и взел грешно решение да се самоубие. През септември хората вече не излизаха на полето на работа. Мегдана и кръчмата на Стоил бяха пълни с народ. Непрекъснато и оживено коментираха по злободневния въпрос - къде остава Малък Дервент. По средата на месеца в селото пристигна руският капитан Сергеев и веднага хората го обсадиха и обсипаха с въпроси – главно, за държавната граница. - По всяка вероятност село Малък Дервент ще остане в Турция, - каза капитана и добави - Така са решили Великите сили... Дядо Русин излезе напред, застана пред офицера, поклати глава и се опита да възрази: - Защо Русия се съгласи нашата златна Тракия да бъде разпокъсана и отделена от майка България? Нима тук не живеят българи? Белким земята не е българска?... - Берлинският диктат е задължителен за Русия и за България, - отсече капитанът. - Не ни питат дали сме съгласни... Дядо Русин се просълзи, сломен и разплакан понечи да се отдалечи. Руският капитан не понесе мъката му, трогна се, спря го и се усмихна: - Ще дойде и вашият ред. Матушка Русия няма да ви забрави. Но сега това е невъзможно... Тези думи не стоплиха сърцето на дядо Русин. От този момент хората заживяха с мисълта, че едни ще останат в селото, а други ще го напуснат. След този случай, засили се интереса, кога руската войска ще се изтегли от окупираните земи. Настъпи моментът за вземане на смели и съдбовни решения. На мегдана, кръчмата на Стоил и на дворовете, народът се събираше и умуваше, какво да прави. - Заминавам! - каза татко на събралите се на мегдана. - Турците отдавна ме белязаха и чакат удобен момент да ме обесят или набият на кол. Аз трябва да живея и строя нова България... - Никъде няма да ходиш, оставаш тук - властно отсече чорбаджи Славил. - Аз ще отида при турците и уредя да ти простят греховете, особено за помощта, която оказа на твоите братушки... - Не ме обиждай и оскърбявай, чорбаджи - отговори му сърдито татко. - Помагах на братушките за освобождението на България. Това грях ли е? Не съм говедо, да ме връзваш на твоята и на турската ясла. У всеки има съвест, ала блазе на този, комуто е чиста... Към края на септември Малък Дервент изпадна в такъв водовъртеж, сякаш потъваше и се давеше. Една част от българските чорбаджии, заедно с турските бейове бяха против преселването, тъй като се страхуваха, че ще останат без евтина работна ръка. Народът се изплаши от повторното връщане на турците, не желаеше да бъде повече под техен ярем. Малоимотните и бедни хора искаха в България да получат земя. Повечето желаеха да строят нова България, която в последствие ще освободи поробените ни земи... - Каква подготовка извършихте за изселването? - запитах дядо. - Главен инициатор и организатор на изселването в Малък Дервент беше дядо Русин. Той даде съвет на татко да продаде на руската войска зърно, едър и дребен добитък със цел да се сдобие с необходимите пари за преселване. Татко купи три нови коли и стегна старата. Чорбаджи Славил гледа колите през оградата и беснее: - Ральо, защо стягаш колите? - мърмори гневен и зъл. - По лош път тръгваш. Тук имаш хубави ниви и къща. Тук са гробовете на твоите близки. Всичко това на кого оставяш?... - Стига! - сопнато му отговори татко. - Ти решавай за себе си. а колкото до мен, където е България, там съм и аз... В края на септември от Софлийска кааза, заедно с изтеглящите се руски войски, потеглиха първите кервани преселници. Дядо Русин всеки час получаваше от близките села известия за нови и нови кервани. По даден от него сигнал, в Малък Дервент 25 фамилии се раздвижиха из дворовете и селото. Бързо натовариха колите и огледаха къщите и дворовете, като умуваха в какво състояние да ги оставят. Някои заровиха в огнището огъня като мислеха, че може скоро да се върнат и запалят огньовете. В края на септември, в едно хладно утро, преди изгрев слънце 68 коли излязоха на сборния пункт край селото, всички натоварени с тежък товар, добитъка нахранен и готов за дълъг път. Водачът на кервана, дядо Русин, огледа колите, говори с отговорниците и определи мястото на всяка кола в кервана. Назначи конници, които да осъществяват непрекъсната връзка между него и отговорниците. На Кашмерските четири коли отговорници бяха татко, Христо, Ставри и аз. Цялото село дойде на сборния пункт да ни изпрати. Обезумял и свиреп пристигна и чорбаджи Славил. - Вие сте луди! - викаше той от далеч да го чуят всички. - На кого оставяте своите домове и земи? Знаете ли къде отивате?... Дядо Русин се изправи на колата и каза така: - Славиле, ние знаем къде отиваме! Ти остани в турско да превиваш гръб на поробителя и да му ближеш краката. Стани овца, вълците са готови. Ние отиваме в България при нашите братя и сестри. Ще се настаним в села, опразнени от турците... - Тате, преселниците те мразят, - каза на Славил по-големият му син. - Цялото село те мрази. Хората не искат да те слушат. Ние от дома също тръгваме с тях. В турско няма да останем. Мама ще дойде с нас, а ти остани при турците... Дядо Русин се качи на колата, даде знак с очи на сина си да хване поводите на воловете и извика високо: - Води! След него една след друга започнаха да се нанизват колите. Потеглиха коли, хора, дребен и едър добитък. Всички бяха възбудени и готови за тежки изпитания. Разнесоха се плач и писъци. Тези, които бяха дошли да изпращат близките си, тичаха край колите, прегръщаха се с преселниците и с глас плачеха. И от очите на преселниците течаха сълзи. Съвсем неочаквано Мария изскочи от един храст и се хвърли в краката на воловете на моята кола. Със Ставри я хванахме за краката и ръцете и я изтеглихме из под колата. Тя се разрита и заскуба косите си: - Оставете ме да умра! Не ми се живее! Искам в село да остана... Хвърлихме я в колата, затрупахме я с черги. Тя измъкна глава и започна да вика: - Вие не сте ми братя! Разделихте ни с Борис! Без него не искам да живея!.. Постепенно керванът се подреди и улегна на пътя. Колите монотонно заскърцаха в тихата есенна утрин. Ведрото утро и ясното слънце заблестяха по запустелите домове, ниви и ливади. Обърнах се назад, за последен път погледнах Малък Дервент и родния дом, сърцето ми се изпълни с безкрайна нежност и любов към родна стряха и земя. Ясно съзнавах, че в моята изтръпнала още душа тепърва ще се отразява, като в незнаен сън, скръбният час на раздялата... - За колко дни стана преселението? Как извървяхте дългия път от Малък Дервент до Черница? - настоях дядо да ми разкаже някои подробности. - От Малък Дервент до село Грозден (тур. Сънджикларе) извървяхме пътя за шест прехода. Първият преход: от Малък Дервент до Одрин. През този ден керванът премина покрай Ескимараш, където се събират реките Арда, Тунджа и Марица. Северно от Одрин има добри и обширни ливади и полета за лагеруване. Тук нямаше дърва за огрев, спахме със завивките. На разсъмване над Одрин блеснаха 40 джамии. Възхищавахме се на Султан Селимовата джамия, някой каза, че тя била най-голямата и най-красивата в целия свят. В ранното утро се разнесе гюрултия, идваща от колите на Карабаджаковия род. Веднага там се събраха преселниците за да видят, какво се е случило. Руски комендант на военен ешелон съобщи, че през нощта нашата Мата и техния войник Володя се запознали, харесали се и искали да се оженят. Но коменданта не можел да приеме момичето в техния ешелон или пък да освободи войника да пътува с нашия. Мата плаче и настоява някак си да се реши въпроса. Майка й също рони едри сълзи, стичат се по бузите и тя ги бърше с длани. Баща й свесил вежди, мрачно гледа и налита да се бие. Преселниците гледат и се чудят да се смеят ли или да плачат. - Ербап момиче е Мата! - мъдрият Параско успокоява хората. - За нула време си намери мъж. А горката Яна стана на 30 години и не може да се ожени... Напуснахме лагера впечатлени и възбудени от този внезапен случай. Дълго време ме занимава въпроса - прав ли беше коменданта? Можеше ли да се удовлетвори горещото желание на двама млади хора?... Вторият преход: от Одрин до с. Бююк Дервент. Това село е разположено източно от Сакар планина в Дервентските възвишения. От Елхово отстои на 30 км. в южна посока. Преди полунощ керванът изкачи възвишението, отбихме колите на широкия гребен на планината и разпрегнахме колите. След малко пламнаха огньовете, вечеряхме, нахранихме добитъка, назначихме караул и легнахме да спим. На другия ден в хладното утро като буен вятър се разнесе женски плач, разтърси тишината и раздвижи всички преселници. Караулът съобщи, че през нощта чорбаджи Славил пристигнал с колата и до сутринта починал. Тази неприятна вест, съвсем неочаквана, дигна на крак целия керван и много хора се събраха до колата на починалия съселянин. Жена му Калина непрекъснато обикаляше колата и си скубеше косата и ревеше. Дойдоха жени при нея, прегърнаха я и почнаха почти насила да я отстраняват от колата. Дядо Пичон се качи на колата, попипа челото и ръцете на Славил, поклати глава, въздъхна и съобщи на всички: - Наистина е умрял! Бог да го прости! - и се прекръсти. Мъжете, плътно заградили колата, си свалиха калпаците и наведоха глави. - Свалете Славил и го погребете! - нареди дядо Русин. На четирите колелета стъпиха мъже, дигнаха мъртвеца, свалиха го на земята. На няколко крачки от пътя изкопаха гроб, пуснаха Славил и бързо го заровиха. - Най-после Славил се усмири! - прошепна Бурмата, и добави - Да му е лека пръстта! На тръгване колите се раздвижиха по билото на Дервентските възвишения, минаваха покрай гроба на Славил и се спускаха по пътя. Дойде ред и на татковата да мине край гроба. Мама, която седеше до татко, се прекръсти и каза: - Ох, горкият съсед Славил! Бог да го прости! На какво високо място го погребахме! Какъв хубав изглед има! От тук ще гледа България и Турция. Третият преход: от село Бююк Дервент до село Паласкьой (с. Попово), Ямболско. Керванът мина през неравно и безводно поле. От лявата страна на с. Паласкьой се издигат Манастирските възвишения. В миналото селото се наричало Ески-пазар, но при нашествие на турците населението се разпръснало и заживяло в колиби. Отпосле един поп е събрал жителите на селото и затова го нарекли Попово. Разположено е на двата бряга на река Поповска, която извира до с. Воден. Тук криза за дърва и вода нямаше, добре се отпочинахме, но потръгна ни лошо. На другия ден, рано сутринта, от дядовия Радев род една жена изписка и тъжно заплака. Аз отидох до колата и видях покъртителна картина. Върху черга лежеше мъртво около осемгодишно момченце и майка му го оплакваше. Изведнъж покрай колата се струпаха много хора. Няколко мъже изкопаха гробче на детето, точно срещу Манастирските възвишения. Други мъже поставиха детето на носилка, донесоха го до гробчето, поставиха го върху пръстта. - Няма ли да погребем детето? - обади се дядо Тодор. Мъжете, които изкопаха гробчето се сетиха, спогледаха се, грабнаха детето и го спуснаха в зиналото гробче. После всички хвърлиха шепа пръст с думи: - Лека ти пръст, мило дете! Майката се тръшна на пръстта, дере си дрехите, сърцераздирателно реве, заплакаха всички. Две жени вдигнаха майката и я изведоха малко настрани. Лопатите затракаха из пръстта и бързо заринаха детето. Дълбоко покрусени напуснахме този лагер... Четвъртият преход: от с. Паласкьой до с. Афтане (село Недялско), Ямболско. След дядо Русин колите бързо се нанизаха една след друга, заскърцаха, постепенно глъчката шум се засилваше. Когато керванът започна да се изкачва по южните склонове на Бакъджиците, всички слязоха от колите и тръгнаха пеш, а по северните склонове бързо се спуснахме по надолнището. Преминахме стария окоп “Еркесия” и стигнахме в село Афтане. Там разбрахме, че за произхода на името на селото има две предания. Едното, че носи името на някой си войвода Автан. Второто, че е произлязло от думата “афтан” - “седмица”. Разположено е до река Карабунарска, 28 км на североизток от Ямбол. През него минава пътя Осман-Пазар (Омуртаг) - Кайбиларе (с. Странджа), Бургаско. Край селото има добри условия за лагеруване - вода, дърва, паша и др. Тук дядо Русин отби кервана, спряхме на една широка поляна в здрача, водачите разпрегнаха воловете за почивка и нощуване. Бързо беше подготвена нощната почивка: едни обслужиха добитъка, други запалиха огньовете, трети организираха вечерята, четвърти постлаха край огньовете рогозките и чергите. Хората бяха уморени и бързо заспаха. Тази нощ охрана бяхме аз, Параско и Иван. Цялата нощ не подгънахме крак, сновяхме покрай колите, наблюдавахме багажа и добитъка. Внезапно изпод запъплените облаци се показа луната и Стара планина се обля в светлина. Балканът се оказа съвсем близо до нашия бивак - дълъг, висок и властно прегражда пътя на север. Сутринта ние, охраната, разбудихме хората и им казахме да погледнат на север. Всички впиха очи в Балкана, дълбока радост се зароди в сърцата на преселниците, бликаща на струи и заливаща целите ни тела. - Ето Стария Балкан! - каза мъдрия Параско и добави - Стигнахме северната граница на нашата Тракия. Сега накъде? Ще изоставим ли родната тракийска земя? На дядо Русин му предстоеше да вземе съдбоносно решение, къде да се заселят 25 големи славянобългарски родове. - Е, къде да отидем? - каза той пред събралите се преселници. - Четири дни керванът ни се движи като трен, съвсем се съсипа добитъка, не са машина, хората капнаха, на привършване са продуктите и фуража. Възможно ли е тъдява да се заселим? Искам да останем в нашата Тракия... Бог знае откъде изскочи един местен човек, който добре познава тукашния край. - Разбрах, че сте бежанци, тракийски българи, - спокойно каза той и продължи: - На запад по пътя покрай р. Тунджа ще отидете в подбалканските полета: Сливенско, Твърдишко, Казанлъшко и Карловско. На изток по пътя покрай р. Азмак (Мочурица) ще отидете в Карнобатско и Айтоско поле, също подбалкански. А ако тръгнете на север през с. Сеймен (Лозенец), прохода Катърджий-йолу, с. Терзийско, с. Санджикларе (Грозден), ще стигнете в северната част на Карнобатското поле. Там в долината на р. Азмак селата са турски, които сега се опразват, ще може по-спокойно да се настаните, земята е богата за земеделие и скотовъдство. Не е далеч, за два дни ще стигнете. По на север удобните Старопланински проходи Котленски, Върбишки и Карнобатски са задръстени от руски военни ешелони и трудно ще отидете отвъд Балкана... Като взе под внимание препоръката на непознатия добър човек и мнението на старейшините на родове, дядо Русин реши по-нататък да продължим по прекия път през прохода Катърджий-йолу и да излезем в северната част на Карнобатското поле. Петият преход: от с. Афтане до с. Сеймен (Лозенец), Ямболско. При потеглянето на кервана задното колело на старата кола, която караше татко, лъцна в един камък и дингила се счупи. - Ами сега накъде? - извика ядосано татко. Конната свръзка предаде на дядо Русин случилото се и керванът спря. Мъже и жени наобиколиха колелото и почнаха да умуват, какво да се прави. От селото към нашия керван тичаха група хора, които донесоха продукти и ги раздадоха на преселниците. - В село има майстор, - каза един от мъжете, - бързо ще поправи колата. Още утре ще настигнете кервана. Татко и дядо Русин решиха да приемат предложението на мъжа, който обеща да помогне да закарат колата до селото. С колата останаха татко, мама и брат ми Яню. Мария беше в моята кола. - Братко, наглеждай децата! - каза мама на дядо Русин. - Мария е болнава. Поверявам ги на теб. Керванът продължи да се движи, като влак през равно поле и прашен път. Привечер стигнахме до полите на Стара планина и спряхме в с. Сеймен. От местни хора разбрахме, че по-старото име на селото е Сарай-Сеймен, тъй като в миналото един турски бей тук имал “Сараи”. Селото е много старо, разположено до входа на прохода Катърджий-йолу на 24 км северно от Ямбол. През него минава главния път Сливен-Бургас. Към залез слънце пред самия проход в ляво и дясно разпрегнахме колите, запалихме огньовете и се подготвихме за нощуване. Тази нощ хората и добитъка добре отпочинаха, набраха сили за нови изпитания... Шестият преход: от с. Сеймен до с. Санджикларе (с. Грозден), Карнобатско. Преди изгрев слънце дядо Русин запрегна колата, дръпна поводите на добитъка и отново, както се казва в песента, “вървят бежани”. Скоро навлязохме в тесния и стръмен проход Катърджий-йолу, посрещна ни синя мъгла и хладен планински въздух. Старите и децата се качиха на колите, снишиха се и изчезнаха между дрехите на топло, а останалите вървяха пеш по страничните пътеки. На билото на Терзийския баир се спряхме на кратка почивка. Веднага хората се събраха на групички и впериха поглед на юг към Софлу и Малък Дервент, видимо потискаха мъката си от раздялата с родния край. С удивление гледаха долу, как широката Тракийската равнина прибира полите си и изчезва в студените и тесни гърла на старопланинските проходи. - Хей, братя, мили братя, стига сме се движили из прашните пътища! - извика дядо Киряк и добави - Нека да си останем в нашата Тракия... Дългата снага на кервана се раздвижи, пое надолу из планината. Колите подгониха воловете, които едва ги възпираха със здравите си рога. Преди залез слънце стигнахме до Санджикларе, отбихме от пътя, разпрегнахме колите покрай гората и селската река. Тук има добри условия за бивак - дърва, вода и паша. От тук за два-три дни мъжете обходиха почти всички селища в долината на р. Азмак (Мочирица), набраха много данни и сведения, които бяха разгледани на общо събрание на преселниците. Стигна се до едно решение - да се заселим в с. Валиде Ени кьой (с. Черница).
-------------------------------------------------- следва ...
Няма коментари
