-       Най-ранните писмени извори за Сунгурларе са от XVI в. насам. Намират се в турските архиви от годините на робството. Те са предимно за данъци и реквизиции: в регистър за реквизиция на фураж 1609 г. – 1610 г. се съобщава, че в с. Сунгурларъ всяко българско домакинство било обложено да достави на държавата по 21 килета (над 525 кг.) ечемик и по 2 товара слама; в документ от 1693 г. пише, че от името на селяните в Сунгурларъ се явил при кадията в Карнобат Мустафа Челяби за участие в работата на Шереметския съд; в документ от 1785 г. пише, че Сунгурларъ било предадено в разпореждане на Кримски султан от фамилията Гираи; през 1853 г. – 1854 г. е съставен специален регистър за доставка на воюващата османска армия определен брой коли и волове, в които е записано и Сунгурларъ; в регистър от 1861 г. – 1865 г. пише, че Сунгурларъ било населено само от мюсюлмани и пр.

Извънредно важни сведения са ни оставили руските генерали и офицери, участвали в Руско-турската война през 1828 г. – 1829 г. Според щаба на 2-ра руска армия към 1 февруари 1830 г., Сунгурларе било едно от големите села в Карнобатска каза (околия), но вече почти турско. По това време в селото имало 100 двора, мъжете християни били 20 души, мъжете мюсюлмани – 593. Броят на турските семейства, напуснали селото по време на войната, бил 26. Запасите от зърно, сено и животни, намерени при настъплението на войските били: пшеница – 115 пуда, ечемик – 227 пуда, сено – 260 пуда, рогат добитък – 271 броя, коне – 17 броя и овце – 121 броя. В селото имало 2 воденици и било известно с производството на вино...

Непосредствено след Освобождението към края на юни 1884 г., проф. К. Иречек посетил Сунгурларе и фиксирал неговия образ. Той пише, че Сунгурларе е прилично село с 272 къщи, освен около 35 български къщи, жителите са турци и то еретици (къзълбаши). То лежи на шосето от Карнобат за Върбица и при богатството на своята околност има бъдеще. Влязохме в много добър хан и скоро около нас се събра цял събор от новозаселени, планинци от по-високите покрайнини и стари турци. Старият Мехмед Алооглу в зелена чалма разказваше на хубав литературен турски език, че селото първоначално било в лозята при извора, където се намират и керемиди от времето на „дженевизиите”. Знаеше и нещо за Кримските султани, но единственото лице в преданията на турците беше ловджията-владетел „Авджи Мохамед Султан” Мохамед IV. Подир войната тук се заселили и български бежанци от Димотика при Долна Марица, майстори в развъждането на тютюн, сусам и памук, но когато започнали да се връщат избягалите турци, пак си отишли.

На другия ден сутринта, Иречек гледал как заминават на жътва, която се тъкмо започвала. Тъмнооки изгорели моми с нашити ръкави и селянки с пеленачета в торби на гърба и със сърп в ръцете. Те похапваха за закуска малко хляб, потегнаха своите цървули, натовариха на магаретата потреби и с големи кучета на тълпи, потеглиха към полето.

Обратно на веселата живост на българите, особен контраст образуваше нехайството на турското население. Боси туркини с черни кърпи на главата, чиито краища свободно висяха отпред, в къси елечета и широки шалвари шарени със сини и бели ивици, някак сърдито и лениво работеха около колибите на градините, заградени с пръти.

Така най-ранните писмени сведения за Сунгурларе са от XVI в. насам. Намират се в турските архиви и са предимно за събиране на данъци и провеждане на реквизиции...