Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
24.12.2011 00:22 - Долината на златния лъч - Част 4 - Кои планини ограждат Сунгурларска долина, какво представляват те и какви археологически ценности има в тях и в землищата на
Автор: rodpamet Категория: История   
Прочетен: 1291 Коментари: 0 Гласове:
0

Последна промяна: 24.12.2011 00:22


-       Право на юг наблюдаваме Терзийския баир (показвам с ръка). От запад, север и изток се огражда от долините на реките Мараш и Мочурица, а на юг завършва със стръмните си оголени склонове в Карнобатско-Странджанските полета. Поради малката си надморска височина, баирът е покрит с редки габрови и дъбови гори и различни храсти. Северните му склонове свършват в Сунгурларската долина и имат малки, но гъсти гори. От западната страна към Марашкия проход има значителни площи, залесени с бор. Билото на баира представлява заоблен и заравнен терен.

Първенец на баира е вр. Кръста (472 м). Точно на върха се простира широка поляна. Южно от върховата точка е Земовата чешма. Интересно народно предание е свързано с нейната околност. По време на Османското иго разбойници убили един бей от околните села. Понеже защитавал българите, те поставили на гроба му кръст. Затова и най-високият връх на баира носи това име.

В най-източната част на баира е разположено с. Искра. Старото му име е Турско Бейкьой. Вечерните светлини на газовите лампи се виждали от далеч да блещукат като искри – оттук и името му. В далечното минало селото представлявало чифлици на турски бейове. В околностите му има 12 могили. При разкопки са намерени старини от славянско време, а в Бужова могила – каменни брадви от праисторическата епоха, амфори от славянско време, стрели, различни монети, статуи, барелеф на конник и др. Разкрити са основите на стара римска крепост в местността „Кърчана“.

На запад от с. Искра е с. Огнен. Старото му име е Българско Бейкьой. Носело е това име, защото е било българско, но е било във владение на турски бей. В землището му има около 30 конусовидни могили, разположени в групи. Според археолозите те са от тракийско и римско време и са служили за отбрана. Тук са намерени златни и сребърни монети, наречени „катарини”...

В западната част на баира е разположено с. Терзийско. Името му е посветено на голям майстор терзия. Думата „терзия” на български означава старовремски шивач, майстор на шиенето на аби и потури с черен гайтан. В землището му има останки на селище в м. Юрта (на 4 км западно от селото). През селото минава пътната артерия на прохода Катърджи-йолу. Носи това име, тъй като в старо време през него пътували с катъри. Свързва Сунгурларска долина и Стралджанското поле. Охранявал се е от две силни крепости: на южния вход се издигала Лардея, а на северния – Баска...

На югозапад виждаме Гребенец планина. Тя се простира от Марашкия проход на запад, до Ичеренския. На запад, север и изток тя се огражда от долините на реките Овчарица и Мараш. На юг чрез стръмните си склонове опира в Сливенското поле. Северните и западните планински склонове етажно са покрити от стари дъбови и букови гори, а южните и източните – с габрови и дъбови гори.

На запад от Марашкия проход се издига вр. Чуката (837 м). А  вр. Гаваните (1034 м) е разположен в най-западната висока платовидна част на планината. В далечното минало тук се е намирало с. Матеи. По неговото име цялата планина се е наричала Матейска. Около селото няколко зими при много трудни условия, войводата Панайот Хитов прекарал със своята чета.

Между Чуката и Гаваните се издигат върховете Баба (785 м), Боевец (655 м), Тодорчев гроб (812 м) и др. На изхода на Марашкия проход е лежал тракийския град Аули. В Гребенец планина се намират седем големи крепости. През дългите векове планината е била силна военна отбранителна позиция.

На запад в дълбочина се забелязва прореза на Ичеренския проход. От там започва Стидовска планина и свършва на изток до Карнобатския проход. Главното й било минава северно от селата Мокрен и Скала и се свързва при с. Есен с Карнобатска планина. От север е оградена от долината на р. Луда Камчия, на юг – от долините на реките Овчарица и Мараш, както и от долината на р. Мочурица. На изток граничи с долината на р. Ведрарска. Обрасла е с просторни дъбови гори. В най-високите й западни части и северните склонове са разпрострени букови гори. Нейните най-високи върхове са Голямо Стидово, Ушите, Чуката и Камънчетата.

В най-западната част на планината се намира вр. Ушите (988 м). Той е двуглав, съставен от две остри гористи чуки, чиито високи части са каменисти. Източният връх е по-висок.

На запад от Мокренския проход се издига вр. Голямо Стидово (1011 м), който е първенец на планината.

На 4 км. източно от Мокренския проход се намира с. Скала. В миналото, независимо, че селото е било чисто българско, е носело турското име Каябаш, което означава „голяма скала, издигаща се над другите”. Преди селото от северната страна на пътя е Каябашкото езеро, което се подхранва от карстов извор. По западното му крайбрежие са открити останки от наколни жилища на праисторически хора. Тези останки са дали повод да възникне сред народа легенда за изчезнало старо село. Тя била записана и публикувана за пръв път през 1866 г. от възрожденеца Илия Блъсков чрез неговата „Изгубена Станка”.

В 1872 г. пътешественикът Канец посетил селото и езерото. Между другото, той пише, че според преданието на мястото на езерото имало село с черква и че някога тук станала голяма катастрофа. В една нощ внезапно водата се издигнала и погълнала селото, нивите и лозята. В сегашното село, разположено по-ниско е останал от църквата на потъналото село само един камък с кръст. След това пътешественикът добавя, че никой не смеел да се засели при тази коварна вода, макар и да е пълна с риба.

Как е станала тази катастрофа е лесно обяснимо. Навярно, при някое силно земетресение земните пластове са били разместени, водата е изригнала нагоре и погълнала селото в своята бездна. Сметнали станалото за чудо, народът създал култ към тази вода и езерото е било обявено за свято.

През XII в. византийската дворцова летописка Анна Комнина, в своите хроники нарича езерото свято. Някога турците са го наричали „хисар гьол” (крепостно блато). По време на Руско-Турската война през 1877-1878 г. топографите на руския Генерален щаб съставили подробна карта на цяла България и в нея езерото е означено „святото блато”, както народът го наричал.

Към края на юни 1884 г. проф. К. Иречек посещава селото и описва езерото. Той пише, че то има овална форма, от запад към изток - около 1200 крачки дълго. От южната страна било заобиколено от ниски, горе-плоски скали, над които водел съединителен път. На северния му бряг се издигала уединена скала. Върху нея намерил развалини от антична и средновековна крепост, издигната точно срещу южния вход на Върбишкия проход.

На юг близо до езерото се издига вр. Чуката (511 м). Тук има останки от друга древна крепост. Изгледът от върха на юг е по-ясен, отколкото на скалата. Добре се виждат Светиилийските и Манастирските възвишения, Сакар планина, р. Тунджа и Странджа планина. На югоизток като на длан се наблюдава Сунгурларска долина, част от Карнобатското поле и самия град, и подбалканския път за южна България...

На изток от с. Скала на 7 км се намира с. Балабанчево. За неговото име са записани две предания: едното - че било заселено с лоши турци и никой не смеел да го посети, а другото – че над него имало голям трън, който на турски наричали „бала-банчал”. На сегашното си място е от незапомнени времена. До селото има развалини от старо градище. Тук е намерен боздуган, който е предаден в музея в Карнобат. В околностите на селото има няколко характерни конусовидни могили.

Там, където се съединяват Стидовска и Карнобатска планина има едно възвишение, високо 430 м над морското равнище. В него в далечното минало са се издигали няколко укрепления, които пазели прохода и разклоненията на главния път. Тук са разположени селата Есен, Подвис и Прилеп.

В най-западната част на възвишението се намира с. Есен.  Старото му име е Касъмчево и произхожда от турското название на есента – „касъм”. Населението му е преселено от южните гранични села преди около 120 години. В околностите му има три конусовидни могили.

На изток от с. Есен на около 7 км се намира с. Подвис. То носи името си от мястото, на което е разположено – под височина. Над селото е вр. Подвиски. Турците са го наричали „Гьол Черен” от „Гьол-небе”. Преданието гласи, че селото датира още от римско време и се намира все на същото място. През различните войни голяма част от жителите му са се изселили в Бесарабия, Русия и градовете Шумен, Карнобат и другаде. Първоначално селото било българско. През турското робство половината от населението му били турци, които след Освобождението се изселили в Турция.

На 200-300 м над селото е Калето. Тук има следи от римска крепост, която е срината до основи. В селото има запазени останки от стар калдъръм, който според преданието водел от сарая на пашата до джамията. От същия този сарай, обаче, не са останало следи. Близо до селото, на брега на р. Луда Камчия, в местността Мърковица има останки от старо селище. В Подвис интересна е селската чешма с два стоманени чучура. От единия чучур водата се изтича в р. Луда Камчия, която я отнася в Черно море, а от другата се изтича в р. Мочурица, която посредством р. Тунджа, я отнася в Бяло море. В цяла България едва ли има друга чешма, която дава вода на две морета...

В източната част на възвишението до р. Луда Камчия в Карнобатския проход се намира с. Прилеп (Добрал). Името му се обяснява с това, че е прилепено до баир. На сегашното си място е от преди Първата българска държава. Не е местено, въпреки че е ограбвано при всяка война, тъй като е на проходния път. В околностите му и по-точно на височината Кузо има старо кале. Тук са руините на средновековна крепост.

През прохода от 1500-1872г. 16 пътешественици са отбелязали Добрал в своите пътеписи. Така през 1621 г. полският крал Сигизмунд III изпратил княз Христофор Збараски в Турция да сключи мирен договор. Посланичеството е минало от Русе, през Ришкия проход в посока Цариград. Заедно с княза бил един от най-даровитите полски поети през 17 в. – Твардовски, който описал пътуването в стихове като специално се спрял на с. Добрал:

Минахме гората, слязохме в Добрал,

Българите тамо играеха хоро,

Редом уловени в колело прекрасно,

Те посред селото всякога празнуват;

Едни скачат, други гайди уловили,

А момци, девойки след свирачите пеят,

Българките носят на главата яспри,

Белите им гърди стиснати с коланче,

Ушите им кичат хубави менгиши,

И мечешии кожи по дрехите висят.

 
На изток наблюдаваме Карнобатска планина. Тя се ограничава на запад от Карнобатския проход, на север от долината на р. Луда Камчия, на изток от Айтоския проход, а на юг една част от склоновете й опират в Сунгурларската долина. Северните склонове и билото са покрити с източен бук и дъб, а южните са заети от нискостеблени храсти и габър. На около 6 км от Карнобатския проход на изток виждаме вр. Илийца (684 м), чиято най-висока точка е маркирана с пирамида. От върха се откриват прекрасни гледки. В източна посока в хубаво време на хоризонта се белее като разтопен метал Черно море...

На изток наблюдаваме възвишението, което се простира от Карнобатска планина на север, до село Вълчин на юг. Над селото е неговата връхна точка, записана в топографските карти с името Тетрата.

От западната страна на възвишението, точно на южния вход на Карнобатския проход е разположено с. Лозарево. Старото му име е Комарево, което има стар български произход. С това име фигурира в османските документи от XV в. насам. В документ от 1583 г. се отбелязва, че с. Комарево било дадено в разпореждане на турски спахия. Най-старите познати пътеписи за селото в турско време са на дубровчанинът П. Джорджевич от 1593 г. Той пише, че Комаревският път води от Шумен за Карнобат. През 1677 г. унгарецът Я. Комароми на път за Цариград спира в с. Комарево. Той пише, че в края на планината е с. Комарево с добро и изобилно вино. От селото вляво отива път направо за Цариград, а вдясно – за Одрин и пр.

В землището му има значителни археологически ценности: селищна могила в м. Лозята (на 1 км северно от селото), от римско време - укрепеният град Голоя в м. Лозята (на 1,5 км северно от селото), четири конусовидни могили и др.

Източно от селото на 200-300 м е гара Лозарево на ж.п. линията Карнобат-Варна. Гарата се използва най-активно от селата в Сунгурларска долина.

От източната стана на възвишението, в ниското, е разположено с. Костен. Името и селото имат стар български произход. Понякога турците го обозначавали с наименованието Кичук кьой, в османски документ от 1583 г. се отбелязва, че с. Костиче принадлежало към земята на Кетип Мустафа – служител-регистратор в дворцовите канцеларии. В османски регистър за реквизиция на фураж през 1609-1610 г. се съобщава, че в с. Кючук кьой, всяко българско домакинство било обложено да предаде на държавата по 21 килета ечемик и по два товара слама. В сведенията на щаба на 2-ра руска армия от 1 февруари 1830 г. се споменава с. Костенли. По това време в селото има 33 двора, мъжете българи били 102. Броят на турските семейства, напуснали селото по време на руско-турската война от 1828-1829 г. бил две. Запасите от зърно, фураж и животни, намерени в селото при настъплението на войските били: пшеница – 612 пуда, ечемик – 580 пуда, сено – 500 пуда, овце – 685 броя и др. По това време в селото имало 64 венчила, т.е. български семейства, пресметнати във венчила.

По турско време една от най-старите черкви в Карнобатска каза била в селото, което се вижда от запазени документи. През 1792 г. в нея бил свещеник и Софрони Врачански. Той обслужвал 12 села в североизточната част на казата.

Софрони бил постоянно преследван от татарския владетел Ахмет Геряй от съседното с. Раклица и веднъж едва не бил убит. В своята книга „Жития и страдания грешного Софрония” описва случката: Ахмет Геряй вдигна пушката и ме удари два пъти с тепеджика по плещите, после извади пищова срещу мене, но аз като бях близо до него му хванах пищова, а той повика на своя човек – скоро дай въжето да обесим тогова. Историческото място се намира южно от селото. На север се намира вр. Калето с останки от стара крепост. Много историци считат, че тук е била средновековната крепост Ктения.

В околностите на с. Костен има руини на антични и средновековни крепости: на вр. Чуката, на вр. Илийца и др. До вр. Илийца са останки на малка сграда, считана за параклис...

От южната страна на вр. Тетрата е разположено с. Вълчин. Старото му име е Курт-Коджа. Народната памет е съхранила легенда, която разказва, че на мястото до селото имало обширна гъста гора, в която постоянно скитали глутници вълци. Веднъж селяните убили голям вълк – Куртъ-Коджа, та от тук и името на селото. В далечната 1687-1688 г. в османски регистър за събиране на данък джизието се съобщава, че в с. Курт-Коджа били обложени да плащат 13 български домакинства.

В сведенията на щаба на 2-ра руска армия от 1 февруари 1830 г. фигурира и с. Курт-Коджа. По това време в селото имало 16 двора, мъжете българи и гърци били 28 души, а мъжете турци – 27. Броят на турските семейства, напуснали селото по време на Руско-Турската война от 1828-1829 г. били 13. Запасите от жито, сено и животни, намерени в селото при настъплението на войските били: пшеница – 109 пуда, ечемик – 21 пуда, сено – 140 пуда, овце – 130 броя и др.

В землището на селото има: една селищна и две конусовидни могили; селище (на 1 км. североизточно от селото); крепостта Калето (на 1 км североизточно от селото). Крепостта има дължина 100 м. и широчина 80 м. В античността и средновековието е охранявала стария римски път и разклона към с. Лозарево. Западно от с. Вълчин се забелязват следи от стар път, който води към крепостта Корчана в м. Перилата западно от с. Мъдриново, която пък е охранявала прекия път към с. Подвис, с. Автаня (Недялско), Одрин...

И тъй, Сунгурларската долина е в топлата прегръдка на южните разклонения на Източния Балкан. Както планинските разклонения, така и землищата на селата са осеяни с археологични ценности. Долината е дълга от запад на изток около 30 км и широка от север на юг 5-6 км. Площта й възлиза на около 160 кв. км. Висока е 183 м. над морското равнище. Леко е наклонена и малко отворена на югоизток, откъдето прониква влиянието на Черно и Бяло море. Има равнинен характер, като на места е пресечена от малки дерета, по които се изтича дъждовната вода от съседните планински склонове...




Гласувай:
0
0



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: rodpamet
Категория: История
Прочетен: 20080
Постинги: 15
Коментари: 4
Гласове: 8
Архив
Календар
«  Октомври, 2014  
ПВСЧПСН
12345
6789101112
13141516171819
20212223242526
2728293031