На повечето нестандартни плевенчани се приписват печалби от лотарията 

Пред катафалката, пред всички попове и опечалени близки неизменно вървеше Гошо Кръста", разказва плевенчанката Мария Веселинова. Единствено за Гошо Кръста е написана малка книжка "Аз ли съм луд?", и то приживе. Тя е дело на журналиста Георги Доцев.

Надарен с феноменална памет за събития и дати, Георги Цветков Костов, както е истинското име на Гошо Кръста, с изумителна точност си спомня номера на акта на раждане, датата и дори часа и минутата на своето раждане - 23 август 1939 г., 8 часа и единадесет минути в Бяла Слатина. Мъдрецът, считан за луд, казва болезнено верни твърдения за съвременниците си и за времето, в което живее. "Хората не се уважават, докато са живи, а сега пишат по диреците един за друг. Лъжа и измама е всичко!... Жал ми е само за майките и бащите, които погребват децата си. Само те плачат от мъка. Другите плачат от страх." С изострена чувствителност Гошо разпознавал безпогрешно доброто от лошото. И общувал с духовете на починалите. Той е знаел, че изречената от него клетва рано или късно ще застигне лошия човек и злото все някога ще бъде наказано. А клетвите си произнасял не къде да е, а на гробищата, до някой от гробовете на своя оскърбител. Нали бил посредник между земния живот и вечността.

Носенето на кръста при погребение се заплащало мизерно - според благоволението на опечалените, но всички стотинки Гошо ежедневно внасял на спестовен влог в ДСК. Оплакванията на една от касиерките били смъмрени от софийското ръководство, откъдето наредили най-лоялният им клиент да бъде обслужван с уважение и почит. Оттам тръгва и мълвата за несметното богатство на Гошо. Което по-късно се оказва истинско.

Автоматизацията на погребалния процес оставя Гошо Кръста и без това мизерно препитание. Тук в народната памет под различни варианти се е запазила срещата на плевенския кръстоносец с държавния глава Тодор Живков. Самият Гошо разказва пред биографика си следната история. След като бил изхвърлен от ЦК и от охраната пред дома на Първия, на нашия герой му хрумнала гениалната идея да използва като Троянски кон боклуджийската кола, която изнасяла всяка сутрин пълния контейнер от дома на държавния глава и внасяла празен. Той издебнал момента на тая размяна и пъргаво се вмъкнал в празната кофа. Никъде не открил Тодор Живков (той бил извън страната) и само в кухнята видял една жена да приготвя закуска - Мара Малеева, съпругата на Живков, която го поканила да закуси заедно с нея. Мара Малеева се обадила по специален телефон, който я свързал директно с първия човек в Плевен Пенко Герганов и му наредила веднага да намери работа за своя съгражданин, наричан от всички Гошо Кръста. За назидание престоял три дни в ареста, но след това - от 1968 до 1983 г., е служител в "Чистота". Тъй си вършех работата, че съм получавал похвали не от кого да е, а и от кметовете Любен Начев и Андрей Романов, споделя приживе той. В навечерието на 100-годишнината на Плевенската епопея бива награден с преходно знаме, юбилеен медал и цели 35 лева. От празничния деветосептемврийски тираж на държавната лотария през 1970 г. Гошо печели 10 хил. лв., които били много пари за онова време. Но той така и не видял нищо от тях - роднините му ги взели с измама, а той останал на улицата. Поставят го под попечителство, а през 1983 г. официално е обявен за луд и изпратен в Дома за мъже с душевни недъзи в Драгаш войвода, където търпи небивали издевателства и най-накрая успява да се спаси и да избяга. През последните дни от живота си е приютен в хотел "Сторгозия". Денем метял и събирал оттук - оттам пари, за да си плати хотела. И мечтаел да види града си чист и подреден. Умира на 21 декември 1998 г., според официалната диагноза - от склероза.

Гошо не е единственият плевенчанин, печелил голяма сума от държавен хазарт. Легенди се вият и около друг емблематичен наш съгражданин от не толкова далечното минало - най-колоритния бояджия в Плевен Пенчо Байдерката. Върхът в кариерата му е времето, когато се боядисвало постно, тапетите още не са били влезли в масова употреба, а той притежавал патента за релефен валяк. След като нанасял съответния цвят боя, Пенчо удрял отгоре по един златен валяк (топнат в бронз), за да разчупи визията със съответната щампа. Нововъведението му било голям хит във вътрешния интериор и той бил предпочитан майстор във всеки дом. Латексът и тапетите му изяждат хляба, но прозвището му остава завинаги щамповано върху името му. Освен талантлив майстор, Пенчо Байдерката бил и голям зевзек. Като вицове се разказват още случки с него. Веднъж до сградата на милицията среща някаква леля от село, която носи парцали за дарак. Пита го тя: къде тука бият, а той й отговаря с най-сериозното си изражение: ей там отсреща... Дали последващият бой е заради това твърдение, не се знае, но има и история за лична схватка с милицията. На жалбите му негови приятели отвърнали: Стига бе, днешната милиция не бие. А той мъдро и замислено отвърнал: Днешната може и да не бие, ама снощната да знаете как биеше... Същият Пенчо, според легендите, а и според очевидните факти, бил спечелил голяма сума от тотото. Разхождал известно и не много дълго време различни млади кипрички, винаги по две, по магазини и заведения, най-вече в модерния тогава ресторант "Червено знаме". Накрая разбрах каква съм гарга рошава - докато имах парички бях гълъбче, заключил злощастният Дон Жуан след фиаското.

Друг негов съименник - Крум Халата, присъства в детските албуми на всички плевенчани. Явно прякорът му идва от изумителната способност на фотографа да "прехвърча" светкавично от едно място на друго. На симсонката си или на колело, но накичен целия с фотоапарати, Халата е запечатал всеки по-важен момент от живота на плевенчани на фотографска хартия. Винаги се е оказвал на подходящото място в подходящия момент - на всички празници и места, където се събират повече хора. Може снимките да си приличат и всяка година Петя например да е "кацнала" в една и съща поза пред паметника на падналите в борбата против фашизма (който вече е друг), но пък снимките й са като кинографски преглед на детството на цяло поколение.

С не толкова впечатляваща биография, но част от живия живот на града, са и проститутката Соничка и хомосексуалистът Мити Тангото.

Въпреки нелеката им съдба и слабата толерантност, във времето и от разстоянието на спомените за тях плевенчани си спомнят с умиление.

Според мълвата Соничка е влязла в плевенските бардаци още преди Девети септември като младо момиче. С годините освен хубостта й се изхабява и психиката й. Злите езици твърдят, че мозъкът й се уврежда в следствие на прекарано тежко венерическо заболяване. Макар че никой не се наема да вникне в душата на бившата проститутка.

Митьо пък, макар и безобиден, очевидно е дразнел поне външно консервативното тогава общество и бил безжалостно малтретиран и подлаган на подигравки и физическо насилие. "Районът" му е бил градинката пред гарата. И там е танцувал тъжното танго на обърканото си Аз.

Днес емблематични чешити в Плевен като че ли няма. Първата асоциация за такъв, като че ли е Марио Бронза. Но единственото, което можем да си спомним, е тъжната гледка на млад брадясал мъж, забил глава в найлонов плик и гледащ тъжно зад бронзовата маска, залепнала за кожата му.