Част 6

Помрачена радост - Историята сякаш не прави друго освен да носи радост на рода ни и да я помрачава. Още в юношеските си години почувствах тези две крайности.            Спомням си - беше Атанасов ден 1938 г. Най-стария в рода ни дядо имаше имен ден и навърши 85 години. Привечер близките се събраха у дома. Мама, подпомогната от няколко по-млади жени, застла в голямата стая дълъг месал. За няколко минути софрата се изпълни с гозби и хляб. Татко донесе пълен бакър с бяло мискетово вино.           На централното място, на възглавници седяха дядо и сестра му баба Мария. От двете страни на дългата трапеза, местата бяха запълнени до краен предел. Когато всичко беше готово, дядо поразмърда възглавницата, седна удобно и каза:           - Нямаме поп да благослови трапезата. Прекръстете се и започвайте да се храните...           - И без поп ще мине! - обади се чичо Стефан. - Защо трябва да му пълним дисагите с ядене и шепите с пари. Попски ръце, каквото захванат, залепва...            Дядо свъси вежди, изгледа го строго и малко остана да го изгони.           Отначало родата бързаше да яде и хората не приказваха. Ръцете им се кръстосваха над софрата, хлябът и гозбите се топяха в устите им. Две жени стояха прави и току ги подканваха:           - Яжте, яжте, тенджерите още са пълни...           - Чакайте де, сега започваме! - обади се свако Митю.           - Ами, сега започваш! До сега си изял три пълни паници гозба! - възрази жена му леля Рада.           - Това не са паници, а гъбички! - отвърна свако.           - Митю, пази се да не преядеш! - подхвърли му татко.           - Я дайте насам малко вино, че гърлото ми засъхна! - продължи свако.           Вечерята продължи дълго през нощта. Родът яде до насита, но не става от софрата. Децата толкова ядоха, че им се приспа. Майките ги отнесоха в друга стая, попяха им приспивни песни и ги оставиха да спят.           - Няма ли гайдарджия да ни посвири и повесели! - провикна се свако Димо.           Свако Рашко бавно развърза писана кожена торба, извади гайдата, хвана я за ручилото и я размаха във въздуха. После похапа духалото, отпусна меха на гърдите си, наду го и гайдата писна. Отпуши ручилото, нагласи го, залепи пръсти върху гайдуницата и дълго слуша с ухото си, дали издиша духалото. След като всички отправиха очите си към него, той раздвижи пръсти, засвири стари трапезни песни. Млади жени му акомпанираха.           Като всеки стар човек, баба Мария пазеше в паметта си голям запас от разни спомени и обичаше да си спомня и разказва за тях. Сега най-важното беше да напомни помрачената радост на рода ни. Извика гайдарджията да седна до нея и каза да свири нейната и на дядо песен. Всички замълчаха и се настроиха внимателно да слушат. Гайдарджията присви очи, унесе се и засвири песента “Бежани”. От очите на баба закапаха едри сълзи, падаха на месаля и там попиваха. С трептящ глас тя акомпанираше, като от сърцето й се отронваха думите:                              Бежани идат от долу,                              От долу, от към Тракия.                              На полето се запряха.                              По пладне дъждец заваля                              Не гърми, боже, не вали,                              че ние сме на поляната                              с малки дребни дечица,                              на тикла хляб си месиме,                              на керемида си готвиме...             Когато свършиха думите на песента, секна и гайдата. Потомците на Кашмерския род тихо се шепнеха, че баба оставила първо либе в Малък Дервент, че турчин се опитал да я оскверни и пр. Дядо премижа с бледосините очи с почервенели клепачи, стисна попуканите си устни с дълбоки бръчки около тях, изслуша песента, като едва потисна вълнението си. Той изведнъж се опомни, вдигна глава, въздъхна и огледа рода. Всички насочиха погледа си към него. Той ги усети като игли в снагата си и вдигна ръка във въздуха и го разсече:           - Ей, Марийо! Ти какво мислиш, че сме се събрали да оплакваме рода? Рашко, свири ръченица!...           Дядо стана, отиде в средата на стаята и плесна с ръце по ритъма на ръченицата. Около него ситнят стъпки синове, снахи, зетьове, дъщери и внуци.           След празненството за мен, 16-годишният младеж, нощта бе тягостна и мъчителна. Свих се в леглото, мъчих се да заспя, но мисли след мисли се тълпяха в главата и не даваха спокойствие. Дълбоко се вряза в паметта ми скръбният лик на баба Мария. И в празниците нямаше за нея радост и наслаждения. Какво беше преживяла? Защо песента “Бежани” е песен на баба и дядо? Няма ли те да отнесат мъката си в гроба, без да я споделят?           На другия ден след закуска дядо бавно отиде и седна на леглото си. Постави тояжката между краката, сложи ръцете отгоре, подпря главата си и започна тихичко да си приказва:           - Снощи рода ме зачете. От синовете само Никола не дойде, но далеч е, в Стара Загора. Пък Мария малко остана да развали празненството ни...           - Какво таи баба Мария в душата си? - запитах дядо и седнах до него.           - Тя има покрусена младост в турско. Ще ти разкажа един случай от края на робството. На 21 януари 1878 г. руските войски освободиха Одрин. За броени минути Малък Дервент и цялата Софлийска кааза се покриха с тържества. По площади и улици свиреха български и руски народни инструменти, пееха се български и руски народни песни, играеха се български и руски хора и игри. Сякаш това беше сън, а не действителност. Тежките вериги на робството вече са разкъсани и многострадална България от Дунав до Бяло море свободна.           Но каква жалост! Против Сан-Стефанския договор от 3 март 1878 г. се обявиха западните държави начело с Англия и Австро-Унгария. Веднага в Софлийска, Димотишка, Дедеагаческа и Ференска кааза се появи ордата на английския авантюрист Сенклер (тур. Хадает паша). Тя беше комплектувана от турски дезертьори, освободени пленници и отклонили се от военна служба личности. Започна партизанска война против русите и българите с цел разрушаване Сан-Стефанския договор. Това съвпадаше напълно с политиката на Турция и нейните съюзници.           Против ордата на Сенклер действаше дружината на прославения български капитан Петко войвода, родом от близкото село Доган хисар. Тя храбро и смело бранеше славянобългарите и всички християни. На 13 април в планината Китка между Софлу и Димотика дружината се натъкна на главните сили на ордата и ги попиля. В началото на май между Малък и Голям Дервент дружината води люти боеве с ордата и я разпръсна като пилци. Тогава дезертьорите-сенклеристи тръгнаха по селата да безчинстват и мародерстват. Занизаха се тревожни, пълни с нервно напрежение дни и нощи. В това размирно време с баба ти Мария се случи нещо, което и до днес не може да забрави, и какво е то?           Два дни след сражението между Малък и Голям Дервент, на 8 май преди обяд се върнах от кошарата в къщи. Всички бяха отишли на работа в полето, което не ме изненада. Озадачи ми факта, че вратите бяха отворени, покъщнината разхвърлена, навсякъде тършувано и най-вече - няма я болната ми сестра Мария. Бързо излязох и огледах внимателно двора, запътих се към плевника, гледам вратата открехната и долових глъчка шум. Подпрях се на стената на къщата и през пролуката виждам смътно един турски войник се боричка с Мария. Хвърли си пушката на страна, събори сестра ми в сеното, започна да и къса дрехите, а тя като котка му дереше лицето с нокти и ридае.           Откачих брадвата от стрехата и с бързи крачки влязох в плевника и извиках:           - Ей, аскер! Остави сестрата! Закопчай се, изправи се и застани прилично!           Почувства, че не може да се съпротивлява, не можеше дори да приказва, тъй като му вземах пушката. Послушно изпълни нарежданията ми.            -Ти, аскер, си голям мръсник! - продължих да му говоря. - Няма да ти отмъщавам. Тебе все едно ще те убият вашите, защото си дезертирал от фронта, или пък руснаците ще те затрият задето мародерстваш в тяхната зона. Разбери, аз не ти прощавам, а оставам на имащите право да ти произнесат присъда и да я изпълнят. Няма да си слагам грях на душата, на ти пушката и си върви по пътя...           Когато му подадох пушката отблизо му видях мътния поглед, в който пламтеше озлобление и омраза. Обърса си лицето с длан, ръката му почервеня от стичащата се кръв и не можа да потисне чувството си за мъст. Вдигна пушката на височината на очите си, премери се в Мария и сложи пръст на спусъка. Някаква сила ме подтикна да го изпреваря, вдигнах високо брадвата и със страшна сила, покрай врата му, я забих в гръдния кош. Без да изреве, изтърва пушката, олюля се, строполи се на сламата по корем, няколко пъти пририта с краката си, стисна с двете си ръце слама и след това се отпусна и умря. За сетен път се уверих, че вълкът си остава вълк и на ръба на гроба. Този закон на престъпния свят никога не се променя.           Обхванах с поглед Мария, от челото й продължаваше да избива пот, от очите й течаха сълзи и цялата трепереше като лист.           - Бате! - промълви тя. - Сега какво ще стане? Няма ли да ни убият турците?           В душата си дълбоко почувствах състрадание, хванах я под ръка, заведох я в къщи, положих я да легне, челото й гореше от високата температура.           - Какво направи с убития турчин? - запитах дядо.           - Извиках Параско, мой връстник, роднина, съсед, заедно пасяхме овцете и нямахме тайни. Показах му трупа и всичко разказах. После го помолих да се качи на коня, да отиде в Софлу и съобщи на руския комендант за убийство. Параско се обърна тутакси към мен, очите му добродушно засияха с умиление, сякаш струя от спокойствие вля в душата ми. Сложи си пръста на устата и каза:           - Шит! Ни лук ял, ни лук мирисал. Няма да създаваме работа на братушките, сами ще се справим, донеси по-голям чувал...           Докато намеря подходящ чувал и да се върна, Параско с брадвата скъсил краката и ръцете на турчина, свил го на топка. Сложихме го в чувала и го занесохме в задния двор на Парасковата къща. Тук имаше изоставен кладенец, водата не се пиеше, затрупан отгоре с дебели дървета. Разместихме дърветата, пуснахме турчина заедно с чувала във водата и пак сложихме дърветата, както си бяха. Параско беше клисар в гръцката черква, накара ме да се обърна на изток и заедно се прекръстихме.           - Господи! - шепнешком каза Параско, - Прецени в кого е влязъл дявола в нашия случай, издай своята справедлива присъда по божия закон “Който копае гроб, сам пада в гроба”.           После изчистихме навсякъде кървавите следи, съблякохме се до кръста и добре се измихме.           Повече Мария не влезе в плевнята, сама не остана в къщи. Когато вечер се хлопнеше, кучето залаеше или завиеше, тя се стряскаше на сън, викаше:           - Духът на турчина иде! Сега ще ме поругае и убие...           Сядаше до мама и закриваше лицето си в скута й. Това продължи месеци наред, дните и нощите на Мария станаха мрачни и кошмарни. Имаше опасност да полудее...           И така, в края на освободителната война неописуемата радост на рода ни бе помрачена от адски страдания и мъки.

---------------------------------------------------------------   -------                 следва......