Постинг
01.03.2010 23:02 -
Прякора -
Част 5
Прякора - Нашият голям славянобългарски род е известен с прякора Кашмерци. Тази дума е турска, на български означава присмех, подигравка, срам. По начало, всеки прякор е друго име, освен обикновеното, дадено някому по някаква отличителна черта, в повечето случаи за присмех и подигравка. Затова още като младеж исках да науча повече подробности за прякора ни. Спомням си, беше в началото на август, Илинден. В къщи обстановката и настроението бяха празнични. Стаята постлана с нова дебела вълнена черга, покрай стените наредени пъстри възглавници за сядане, пред иконата кандилцето мъждука... Сутринта дядо застана пред иконата смирен и сериозен и, както винаги, се кръсти, изповядва и иска прошка от бога за нещо. - Този празник за мен е по-голям, прости ми, господи, от Великден, - кръсти се дядо и шепти. - Повярвай ми, ние честно се борехме за независима българска черква. Направихме за резил гръцките владици и попове. Турците ни насъскваха и извличаха изгода. Изкараха ни прякор на рода. Там горе вижте се с техния аллах и отсъдете кой е грешен... После дядо седна на една възглавница, кръстоса краката, приглади с длан рунтавите си мустаци, извади от пояса броениците и поръча на мама да му свари кафе от домашна ръж. Седнах до него и веднага започнах да го подпитвам. - Дядо, какво е станало в Малък Дервент на този ден? Кои са причините за прякора ни? - Ти друг път да не ме подслушваш, когато се моля на бога, - смъмри ме дядо и продължи. - Подслушването е лош навик. Но внуците ми трябва да знаят събитието и затова ще ти разкажа. За прякора ни причините се коренят в острите и непримирими борби между гръцката и българската черква - гръцкото духовенство не признаваше султанския ферман с който се провъзгласи учредяването на нова българска църква под името Екзархия. Докато българите правехме всичко възможно да се приложи по-скоро фермана, то гърците се стремяха да пречат и осуетят изпълнението му. Тази борба в Малък Дервент имаше остри и крайно напрегнати моменти. На общоселско събрание беше избран комитет начело с татко да организира и ръководи изпълнението на фермана в село. На връх Илинден комитетът организира в село събор с курбан. В чест на светията, селяните заклаха един бик, жените го сготвиха в общи казани, сложиха обща трапеза в центъра на селото. Хората дойдоха празнично облечени с български носии, мъжете носиха калпаци, а не чалми и червени фесове. Пристигнаха гости от близките села: Голям Дервент, Янурен, Каяджик, Теке и др. Целта на събора беше да се даде тласък на борбата за включване на селата от каазата в състава на Българската Екзархия. Дойде българският поп Димитър да извърши литургия. Той освети курбана с молитва, която изпя на родния език. Този истински българин и сега стои пред очите ми. Огреният му от августовското слънце епитрахил излъчваше приятен златист блясък. Тържествено размахваше кадилницата, тамяна изпускаше силен дим с особена миризма. Стари и млади всички тържествено държаха запалени свещи, замислени, смирени се кръстеха и от очите капеха радостни сълзи. След литургията, поп Димитър държа патриотично слово: - Братя! - обърна се той към събора. - В Софлийска кааза продължава борбата за присъединяване към българската Екзархия. Тази борба е неравна, защото на страната на българите е само правдата, а на страната на гръцкото духовенство е турската сила, подкупничеството и най-силното оръжие каквото е прословутото гръцко коварство. Но колкото по-дълго се отлага даването на едни права, толкова в по-голяма степен ще бъдат получени отпосле... На трапезата, възбудените и тържествено настроени българи апетитно си хапваха и пийваха. По цялата трапеза се чуваше шум, викове, весели закачки и гневни крясъци: “Не щем гръцки владици и попове”, “Няма да плащаме църковни берии на гърците”... По донос на гръцкия поп Такис, в Малък Дервент пристигнаха неканени и нежелани гости от града. Дойде гръцки епископ с 4-5 турски полицаи, облечени в нови униформи, червени фесове, чиито пискюли се полюшваха, въоръжени с пушки и саби, на които излъсканите кании блестяха на слънцето. Старшията на полицаите плесна с ръце, акселбантите заиграха на широките му рамене. - Станете бе, гяури! - изкомандва той - Робите стоят прави пред своите господари... По тази команда всички станаха прави, настъпи тягостна тишина, очакваха нови разпореждания. Гръцкия епископ застана на централно място. Беше едър, охранен, около 40 годишен, облечен в нови черковни дрехи, които, общо взето, му стояха добре. Пристъпваше напето, самоуверено, самонадеяно, сякаш мускулестите му крака радостно носят неговото здраво тяло, хранено обилно с печено агнешко и пивко вино. От цялата му фигура лъхаше нещо премного жизнено, недуховно и полицейско властно. Епископът произнесе високомерна, заканителна и крайно лицемерна реч: - А бре, кой ви разреши да правите курбан с българска литургия? - пита той с дрезгав глас. - Вие не знаете ли, че ваш духовен глава е Цариградския патриарх? Той еднакво обича всички християни. Защо вие, хуните, се цепите и бунтувате срещу вашия духовен, законен вожд?... Поп Димитър спокойно и твърдо му отговори на въпросите. - Вие трябва да знаете и добре да помните, че духовен глава на българите е българският екзарх. Може ли да посочите поне един акт, с който българската страна да признава гръцкия църковен патриарх и неговия синод да бъдат върховни началници на българската църква? Та нали фанариотите - гърци, благодарение на своята хитрост, подлост и лукавство можаха да се приспособят към турците и да заграбят всичките духовни чинове?... - Стига! - прекъсна го гръцкия епископ. - Лъжеш! На Балканите никога не е имало българска държава... При тези язвителни думи сърцето на поп Димитър сякаш се разлюля. - Язък ти за високия духовен чин! - отговори му той. - Ти трябва да знаеш, че българския народ с появата си на Балканите е нанесъл съкрушителен удар на могъществото на вашата Византийска империя. Той отпосле е расъл и се развивал за сметка на империята ви, като е отнел от нея всички земи, поробени между Черно и Адриатическо море. Той най-после със своите войни е съкрушил мощта на прогнила Византия и затова вие искате да си отмъстите, и, ако ви се отдаде, да унищожите българския народ... Гръцкият епископ разбра, че е слаб да спори с поп Димитър, пък и не му беше до спор, за него в момента беше по-важно да разтури събора и да събере стари черковни налози, които селото отказва да плаща на гръцките владици и попове. - Слушайте всички! - със заповеднически тон продължи епископа. - Правото ни дадено от един ферман през 1753 г. от Високата порта е, че всяка българска къща трябва да плаща годишно в полза на патриарха 12 кюлчета. Освен това следва да плащате разни налози за владика, манастир, аязмо, сватба, развод, смърт и много други. Към днешна дата Малък Дервент дължи 13 000 кюлчета и 1 500 жълтици. Тази сума трябва незабавно да изплатите, като я разхвърлите на всяка българска къща... Този ултиматум и злобния тон нажежиха обстановката до краен предел. Хората изправиха глави, малко се изпъчиха, впериха поглед в тиранина-грък и бяха готови за битка. Пушки и саби не носеха, но решиха езика да им бъде оръжие. И думите им започнаха да изпукват като куршуми от техния патлак. - Спомнете си, епископе! - викна поп Димитър. - Султан Абдул Меджита още през 1856 г. издаде ферман, с който унищожи доброволните плащания на гръцкия патриарх и вместо тях установи точно определени държавни заплати. През 1870 г. Високата порта издаде ферман за автономия на българската църква. Султан Мурад II със специален ферман обяви Малък Дервент за дервенджийско село. Ето защо нищо не ви се полага, грош няма да получите... - Мразя гръцките духовни служители! - извика татко - Те се занимават главно с три неща: първо, гонят всичко българско като език, книжнина и училище; второ, събличат гол народа с различни данъци и берии и трето, извършват нечуван и невиждан разврат... - Поп Такис като папагал чете на гръцки молитвите, а ние слушаме без да разбираме какво се чете, - извиси глас дядо Русин. - Много често оставя децата некръстени, мъртвите неопети. Не го искаме! Нужен ни е български поп, за да си разбираме от приказката... - Поп Такис е толкова алчен, че дори нафорите раздава с пари! - кресна дядо Кириак. - Заложил светата християнска книга при евреин за пари. А когато е пиян, на мъртвите пее за сватба. Искаме български поп... Гръцкият епископ още веднъж обвини хората в нагли лъжи. Поп Такис посочи поименно членовете на комитета, обърна се към турската полиция с молба да си влезе в ролята. Старшият заповяда на подчинените си да арестуват целия комитет, като го обвини в подстрекателство и неподчинение пред законите. Задържаха и поп Димитър. Наредиха на хората да се приберат в къщи... - Как се стигна до прякора на рода ни? - помолих дядо да отговори по-определено. - Не бързай! Ще ти разкажа, само слушай внимателно, за да разбереш същността на прякора. Турската полиция закара арестуваните членове на комитета на брой 10 човека в черквата. С по-малкото ми братче Ставри се скрихме в черковния двор в храстите и наблюдавахме действията на джалатите. Натикаха жертвите си в олтара, поп Такис насече сурови пръчки, недоокастрени ги внесе в черквата и веднага започна боя. Ударите и охканията зловещо отекваха и свиваха до болка младежките ни сърца. Биеха баща ни. Заедно със Ставри обмислихме как и с какво да помогнем на задържаните. Сетихме се да направим за резил гръцките духовни лица и турската полиция. В обширния черковен двор пасяха коня и магарето на поп Такис. Изпратих Ставри да налови от коня мухи. Магарето беше вързано с дълго въже за задния крак и колче. Развързах въжето от колчето и го завързах за въжето на камбаната. Ставри донесе шепа конски мухи, пусна ги под опашката и по корема на магарето. Моментално магарето пощуря, с всички сили се спусна да бяга из двора и при всяко опъване на въжето, камбаната биеше ту откъслечно и тъжно, ту припряно и чевръсто. Но, когато магарето започна да хвърля със задницата си къч, камбаната биеше на пожар. Камбанният звън, с който българина толкова много се гордее, проникна във всеки дом, където тупти българско сърце. За броени минути черковният двор се изпълни с деца, мъже, жени и старци. Ние със Ставри се объркахме, качихме се на едно дърво, скрихме се в клоните, кротувахме и наблюдавахме. Хората пристигат, всеки носи инструмент - брадва, вила, мотика, лопата, и бакъри да гасят пожар. Когато видяха, че магарето бие камбаната, реагираха най-различно: - Господи! - каза с болка дядо Русин. - Горкото магаре бие камбаната. Прости им боже, те не знаят какво вършат... - Анатема! - произнася люти клетви поп Такис. - Смърт на злосторниците... - Аллах! Чок кашмер! - злорадстват турците... - Спокойствие бе, хора! - уталожва хората Иван, клисар в черквата. - Тази работа е ясна. Горкото магаре когато биеше камбаната отсечено и тъжно - оповестяваше залеза на Цариградската гръцка патриаршия, а когато биеше непрекъснато и весело - обявяваше възраждането на свободна и независима Българска Екзархия и черква... Между хората се открояваше Бурмата, наш роднина. С широки гърди, огромни юмруци и мускули, които трудно се побираха дори в широката му риза. Този човек сякаш беше олицетворение на грубата и необуздана сила. Редовно се занимаваше с борба и можеше великолепно да се бие. Характерът му беше съставен от непосредствена жизненост, весел цинизъм и незлоблива грубост. Сега Бурмата си влезе в ролята, вдигна брадвата, обърна се към хората и ги прикани да го следват. Смело поведе мъжете и жените, въоръжени със земеделски сечива. Разярените хора пометоха шепата турски полицаи, които се колебаеха при наличието на Султански ферман по черковните въпроси да действат и си траят. Мъжете разбиха вратата на черквата и освободиха задържаните. Изнесоха всички предмети на двора. В олтара намериха скрити акчета, златни монети и др. До този момент със Ставри внимателно наблюдавахме всичко, което става в двора и черквата. Но по едно време дядо Тодор ни видя и се провикна: - Ето кой направил кашмера, резила... Слязохме на земята уплашени, объркани, силно смутени, въртим се като пумпали около дървото. Ние не знаехме, какво всъщност сме сторили. - Хърсъзи! - викна озлобен и компрометиран поп Такис. - Сега ще ви светя маслото! Ще ви убия!... Бурмата пресече пътя на разярения поп, сви здраво дясната си ръка в лакътя и само веднъж го удари в гърба. Попа политна напред, шапката му отскочи в страни, пльосна се на земята с разперени ръце и изгуби съзнание. После силният човек със здравите си ръце взе под мишниците си мен и Ставри и ни стовари пред хората. Тогава не можах да разбера смисъла на постъпката му. Почувствах нейната красота, ласкавата му добродушна усмивка остана да грее в сърцето ми. Бурмата ни посочи с ръка на хората, провикна се със своя мощен, гърлен глас: - Ей хора! Децата на нашия Ралю направиха този кашмер! Да са живи и здрави! ... Мама чу съобщението, изплака с глас, всички се отместиха, сякаш буен пролетен поток се спусна от планината и прокара пътека да мине мама. По изпитото и лице се стичаха едри сълзи. Със сухарените си ръце тя ни прегърна в топлите си прегръдки. - Децата ми! Успокойте се! Татко ви го пуснаха. В този момент дойде и татко, поглади ни по главата и изрече: - Браво! Вие вече се включихте по своему в борбата за независима българска църква. Турският старши заповяда на подчинените си да се качат на конете и потеглиха за града. С тях си тръгна и гръцкия епископ. Подкрепа от града не получиха, тъй като действията им били в разрез със Султанския ферман. - Тежи ли ти прякора кашмер? - запитах дядо. - Не! Останаха ми горчиви спомени от двойното робство. Я си помисли - дохожда турчин в къщи и, без да те пита, ти взима добитъка, покъщнината, а понякога и жената. Дохожда гръцки черковен служител и си дава мръсните ръце за целуване. Хем ги целуваш, хем му пълниш джобовете. До освобождението от нашето семейство никой не се пречисти само и само да не целуваме на гръцкия поп ръка. От гръцкото духовенство намразихме и гръцкото четмо и писмо. В младежките си години аз се срещнах и заживях с мисълта за силна и независима българска църква. Колкото пъти съм си чувал прякора, толкова пъти тази крилата мисъл, като жив въглен ме опарва по сърцето... Може би затова дядо ходеше редовно на черква в с. Лозарево, тъй като в село нямаше такава. Лозаревския поп отсядаше в дома на дядо, чувстваше се в своя родна и желана среда...
------------------------------------------------------ следва ...
Прякора - Нашият голям славянобългарски род е известен с прякора Кашмерци. Тази дума е турска, на български означава присмех, подигравка, срам. По начало, всеки прякор е друго име, освен обикновеното, дадено някому по някаква отличителна черта, в повечето случаи за присмех и подигравка. Затова още като младеж исках да науча повече подробности за прякора ни. Спомням си, беше в началото на август, Илинден. В къщи обстановката и настроението бяха празнични. Стаята постлана с нова дебела вълнена черга, покрай стените наредени пъстри възглавници за сядане, пред иконата кандилцето мъждука... Сутринта дядо застана пред иконата смирен и сериозен и, както винаги, се кръсти, изповядва и иска прошка от бога за нещо. - Този празник за мен е по-голям, прости ми, господи, от Великден, - кръсти се дядо и шепти. - Повярвай ми, ние честно се борехме за независима българска черква. Направихме за резил гръцките владици и попове. Турците ни насъскваха и извличаха изгода. Изкараха ни прякор на рода. Там горе вижте се с техния аллах и отсъдете кой е грешен... После дядо седна на една възглавница, кръстоса краката, приглади с длан рунтавите си мустаци, извади от пояса броениците и поръча на мама да му свари кафе от домашна ръж. Седнах до него и веднага започнах да го подпитвам. - Дядо, какво е станало в Малък Дервент на този ден? Кои са причините за прякора ни? - Ти друг път да не ме подслушваш, когато се моля на бога, - смъмри ме дядо и продължи. - Подслушването е лош навик. Но внуците ми трябва да знаят събитието и затова ще ти разкажа. За прякора ни причините се коренят в острите и непримирими борби между гръцката и българската черква - гръцкото духовенство не признаваше султанския ферман с който се провъзгласи учредяването на нова българска църква под името Екзархия. Докато българите правехме всичко възможно да се приложи по-скоро фермана, то гърците се стремяха да пречат и осуетят изпълнението му. Тази борба в Малък Дервент имаше остри и крайно напрегнати моменти. На общоселско събрание беше избран комитет начело с татко да организира и ръководи изпълнението на фермана в село. На връх Илинден комитетът организира в село събор с курбан. В чест на светията, селяните заклаха един бик, жените го сготвиха в общи казани, сложиха обща трапеза в центъра на селото. Хората дойдоха празнично облечени с български носии, мъжете носиха калпаци, а не чалми и червени фесове. Пристигнаха гости от близките села: Голям Дервент, Янурен, Каяджик, Теке и др. Целта на събора беше да се даде тласък на борбата за включване на селата от каазата в състава на Българската Екзархия. Дойде българският поп Димитър да извърши литургия. Той освети курбана с молитва, която изпя на родния език. Този истински българин и сега стои пред очите ми. Огреният му от августовското слънце епитрахил излъчваше приятен златист блясък. Тържествено размахваше кадилницата, тамяна изпускаше силен дим с особена миризма. Стари и млади всички тържествено държаха запалени свещи, замислени, смирени се кръстеха и от очите капеха радостни сълзи. След литургията, поп Димитър държа патриотично слово: - Братя! - обърна се той към събора. - В Софлийска кааза продължава борбата за присъединяване към българската Екзархия. Тази борба е неравна, защото на страната на българите е само правдата, а на страната на гръцкото духовенство е турската сила, подкупничеството и най-силното оръжие каквото е прословутото гръцко коварство. Но колкото по-дълго се отлага даването на едни права, толкова в по-голяма степен ще бъдат получени отпосле... На трапезата, възбудените и тържествено настроени българи апетитно си хапваха и пийваха. По цялата трапеза се чуваше шум, викове, весели закачки и гневни крясъци: “Не щем гръцки владици и попове”, “Няма да плащаме църковни берии на гърците”... По донос на гръцкия поп Такис, в Малък Дервент пристигнаха неканени и нежелани гости от града. Дойде гръцки епископ с 4-5 турски полицаи, облечени в нови униформи, червени фесове, чиито пискюли се полюшваха, въоръжени с пушки и саби, на които излъсканите кании блестяха на слънцето. Старшията на полицаите плесна с ръце, акселбантите заиграха на широките му рамене. - Станете бе, гяури! - изкомандва той - Робите стоят прави пред своите господари... По тази команда всички станаха прави, настъпи тягостна тишина, очакваха нови разпореждания. Гръцкия епископ застана на централно място. Беше едър, охранен, около 40 годишен, облечен в нови черковни дрехи, които, общо взето, му стояха добре. Пристъпваше напето, самоуверено, самонадеяно, сякаш мускулестите му крака радостно носят неговото здраво тяло, хранено обилно с печено агнешко и пивко вино. От цялата му фигура лъхаше нещо премного жизнено, недуховно и полицейско властно. Епископът произнесе високомерна, заканителна и крайно лицемерна реч: - А бре, кой ви разреши да правите курбан с българска литургия? - пита той с дрезгав глас. - Вие не знаете ли, че ваш духовен глава е Цариградския патриарх? Той еднакво обича всички християни. Защо вие, хуните, се цепите и бунтувате срещу вашия духовен, законен вожд?... Поп Димитър спокойно и твърдо му отговори на въпросите. - Вие трябва да знаете и добре да помните, че духовен глава на българите е българският екзарх. Може ли да посочите поне един акт, с който българската страна да признава гръцкия църковен патриарх и неговия синод да бъдат върховни началници на българската църква? Та нали фанариотите - гърци, благодарение на своята хитрост, подлост и лукавство можаха да се приспособят към турците и да заграбят всичките духовни чинове?... - Стига! - прекъсна го гръцкия епископ. - Лъжеш! На Балканите никога не е имало българска държава... При тези язвителни думи сърцето на поп Димитър сякаш се разлюля. - Язък ти за високия духовен чин! - отговори му той. - Ти трябва да знаеш, че българския народ с появата си на Балканите е нанесъл съкрушителен удар на могъществото на вашата Византийска империя. Той отпосле е расъл и се развивал за сметка на империята ви, като е отнел от нея всички земи, поробени между Черно и Адриатическо море. Той най-после със своите войни е съкрушил мощта на прогнила Византия и затова вие искате да си отмъстите, и, ако ви се отдаде, да унищожите българския народ... Гръцкият епископ разбра, че е слаб да спори с поп Димитър, пък и не му беше до спор, за него в момента беше по-важно да разтури събора и да събере стари черковни налози, които селото отказва да плаща на гръцките владици и попове. - Слушайте всички! - със заповеднически тон продължи епископа. - Правото ни дадено от един ферман през 1753 г. от Високата порта е, че всяка българска къща трябва да плаща годишно в полза на патриарха 12 кюлчета. Освен това следва да плащате разни налози за владика, манастир, аязмо, сватба, развод, смърт и много други. Към днешна дата Малък Дервент дължи 13 000 кюлчета и 1 500 жълтици. Тази сума трябва незабавно да изплатите, като я разхвърлите на всяка българска къща... Този ултиматум и злобния тон нажежиха обстановката до краен предел. Хората изправиха глави, малко се изпъчиха, впериха поглед в тиранина-грък и бяха готови за битка. Пушки и саби не носеха, но решиха езика да им бъде оръжие. И думите им започнаха да изпукват като куршуми от техния патлак. - Спомнете си, епископе! - викна поп Димитър. - Султан Абдул Меджита още през 1856 г. издаде ферман, с който унищожи доброволните плащания на гръцкия патриарх и вместо тях установи точно определени държавни заплати. През 1870 г. Високата порта издаде ферман за автономия на българската църква. Султан Мурад II със специален ферман обяви Малък Дервент за дервенджийско село. Ето защо нищо не ви се полага, грош няма да получите... - Мразя гръцките духовни служители! - извика татко - Те се занимават главно с три неща: първо, гонят всичко българско като език, книжнина и училище; второ, събличат гол народа с различни данъци и берии и трето, извършват нечуван и невиждан разврат... - Поп Такис като папагал чете на гръцки молитвите, а ние слушаме без да разбираме какво се чете, - извиси глас дядо Русин. - Много често оставя децата некръстени, мъртвите неопети. Не го искаме! Нужен ни е български поп, за да си разбираме от приказката... - Поп Такис е толкова алчен, че дори нафорите раздава с пари! - кресна дядо Кириак. - Заложил светата християнска книга при евреин за пари. А когато е пиян, на мъртвите пее за сватба. Искаме български поп... Гръцкият епископ още веднъж обвини хората в нагли лъжи. Поп Такис посочи поименно членовете на комитета, обърна се към турската полиция с молба да си влезе в ролята. Старшият заповяда на подчинените си да арестуват целия комитет, като го обвини в подстрекателство и неподчинение пред законите. Задържаха и поп Димитър. Наредиха на хората да се приберат в къщи... - Как се стигна до прякора на рода ни? - помолих дядо да отговори по-определено. - Не бързай! Ще ти разкажа, само слушай внимателно, за да разбереш същността на прякора. Турската полиция закара арестуваните членове на комитета на брой 10 човека в черквата. С по-малкото ми братче Ставри се скрихме в черковния двор в храстите и наблюдавахме действията на джалатите. Натикаха жертвите си в олтара, поп Такис насече сурови пръчки, недоокастрени ги внесе в черквата и веднага започна боя. Ударите и охканията зловещо отекваха и свиваха до болка младежките ни сърца. Биеха баща ни. Заедно със Ставри обмислихме как и с какво да помогнем на задържаните. Сетихме се да направим за резил гръцките духовни лица и турската полиция. В обширния черковен двор пасяха коня и магарето на поп Такис. Изпратих Ставри да налови от коня мухи. Магарето беше вързано с дълго въже за задния крак и колче. Развързах въжето от колчето и го завързах за въжето на камбаната. Ставри донесе шепа конски мухи, пусна ги под опашката и по корема на магарето. Моментално магарето пощуря, с всички сили се спусна да бяга из двора и при всяко опъване на въжето, камбаната биеше ту откъслечно и тъжно, ту припряно и чевръсто. Но, когато магарето започна да хвърля със задницата си къч, камбаната биеше на пожар. Камбанният звън, с който българина толкова много се гордее, проникна във всеки дом, където тупти българско сърце. За броени минути черковният двор се изпълни с деца, мъже, жени и старци. Ние със Ставри се объркахме, качихме се на едно дърво, скрихме се в клоните, кротувахме и наблюдавахме. Хората пристигат, всеки носи инструмент - брадва, вила, мотика, лопата, и бакъри да гасят пожар. Когато видяха, че магарето бие камбаната, реагираха най-различно: - Господи! - каза с болка дядо Русин. - Горкото магаре бие камбаната. Прости им боже, те не знаят какво вършат... - Анатема! - произнася люти клетви поп Такис. - Смърт на злосторниците... - Аллах! Чок кашмер! - злорадстват турците... - Спокойствие бе, хора! - уталожва хората Иван, клисар в черквата. - Тази работа е ясна. Горкото магаре когато биеше камбаната отсечено и тъжно - оповестяваше залеза на Цариградската гръцка патриаршия, а когато биеше непрекъснато и весело - обявяваше възраждането на свободна и независима Българска Екзархия и черква... Между хората се открояваше Бурмата, наш роднина. С широки гърди, огромни юмруци и мускули, които трудно се побираха дори в широката му риза. Този човек сякаш беше олицетворение на грубата и необуздана сила. Редовно се занимаваше с борба и можеше великолепно да се бие. Характерът му беше съставен от непосредствена жизненост, весел цинизъм и незлоблива грубост. Сега Бурмата си влезе в ролята, вдигна брадвата, обърна се към хората и ги прикани да го следват. Смело поведе мъжете и жените, въоръжени със земеделски сечива. Разярените хора пометоха шепата турски полицаи, които се колебаеха при наличието на Султански ферман по черковните въпроси да действат и си траят. Мъжете разбиха вратата на черквата и освободиха задържаните. Изнесоха всички предмети на двора. В олтара намериха скрити акчета, златни монети и др. До този момент със Ставри внимателно наблюдавахме всичко, което става в двора и черквата. Но по едно време дядо Тодор ни видя и се провикна: - Ето кой направил кашмера, резила... Слязохме на земята уплашени, объркани, силно смутени, въртим се като пумпали около дървото. Ние не знаехме, какво всъщност сме сторили. - Хърсъзи! - викна озлобен и компрометиран поп Такис. - Сега ще ви светя маслото! Ще ви убия!... Бурмата пресече пътя на разярения поп, сви здраво дясната си ръка в лакътя и само веднъж го удари в гърба. Попа политна напред, шапката му отскочи в страни, пльосна се на земята с разперени ръце и изгуби съзнание. После силният човек със здравите си ръце взе под мишниците си мен и Ставри и ни стовари пред хората. Тогава не можах да разбера смисъла на постъпката му. Почувствах нейната красота, ласкавата му добродушна усмивка остана да грее в сърцето ми. Бурмата ни посочи с ръка на хората, провикна се със своя мощен, гърлен глас: - Ей хора! Децата на нашия Ралю направиха този кашмер! Да са живи и здрави! ... Мама чу съобщението, изплака с глас, всички се отместиха, сякаш буен пролетен поток се спусна от планината и прокара пътека да мине мама. По изпитото и лице се стичаха едри сълзи. Със сухарените си ръце тя ни прегърна в топлите си прегръдки. - Децата ми! Успокойте се! Татко ви го пуснаха. В този момент дойде и татко, поглади ни по главата и изрече: - Браво! Вие вече се включихте по своему в борбата за независима българска църква. Турският старши заповяда на подчинените си да се качат на конете и потеглиха за града. С тях си тръгна и гръцкия епископ. Подкрепа от града не получиха, тъй като действията им били в разрез със Султанския ферман. - Тежи ли ти прякора кашмер? - запитах дядо. - Не! Останаха ми горчиви спомени от двойното робство. Я си помисли - дохожда турчин в къщи и, без да те пита, ти взима добитъка, покъщнината, а понякога и жената. Дохожда гръцки черковен служител и си дава мръсните ръце за целуване. Хем ги целуваш, хем му пълниш джобовете. До освобождението от нашето семейство никой не се пречисти само и само да не целуваме на гръцкия поп ръка. От гръцкото духовенство намразихме и гръцкото четмо и писмо. В младежките си години аз се срещнах и заживях с мисълта за силна и независима българска църква. Колкото пъти съм си чувал прякора, толкова пъти тази крилата мисъл, като жив въглен ме опарва по сърцето... Може би затова дядо ходеше редовно на черква в с. Лозарево, тъй като в село нямаше такава. Лозаревския поп отсядаше в дома на дядо, чувстваше се в своя родна и желана среда...
------------------------------------------------------ следва ...
Няма коментари
