-       Трудовите хора се занимават основно със земеделие, скотовъдство, овощарство и винопроизводство. Производството на зърнени храни е добре развито. Тук виреят такива основни култури като пшеница, ръж, ечемик, овес, фий, царевица и др. Типични технически култури са захарното цвекло, слънчогледът, тютюнът, лавандулата и др. Дава се преднина на тези, които по-малко страдат от засушаването. Добивите им от декар са по-високи от средните за страната а себестойността им е по-малка.

В долината лозарството и винарството са били, са и ще бъдат главен поминък на населението. Няма писмени сведения кога е сложено началото на лозарството тук, но се предполага, че е отпреди хиляди години. Всички народи, които са обитавали долината по-продължително време, като се започне от траките и се стигне до българите, са засаждали лозя и са произвеждали вино.

От незапомнени времена Сунгурларската долина си е спечелила име с висококачествената си продукция от сорта „червен мискет”, с добрите доходи и с високата производителна култура на стопаните. За тях се пишат поеми, пеят се песни и се разказват легенди.

Ето една легенда, която прославя оригиналното сунгурларско вино. Тя гласи, че когато Крали Марко посетил Карнобат, отбил се в една кръчма до сахата и си поръчал вино, изпил паница, че втора, че трета. Пил и не се напил. Тогава питал кръчмаря:

-       Бре, кръчмарю, има ли още от това вино?

-       Има, има, гостенино драги, избата ни пълни бъчви има.

-       Откъде имаш чудно вино?

-       От Балкана, село Сунгурларе.

Марко весел станал. Под мустак се хили, под вежда гледа:

-       А какво ще каже „Сунгурларе”? Тая дума не е наша дума.

-       Кой я знае!  - отговорил кръчмарят.

-       „Сунги” казват на онези, които славно си попиват, пояснил Марко и пак пил.

-       Като тебе са и те! – дума на ума си стария кръчмар и вино му носи.

Пустото вино, вино Сунгурларско. Като сълза бистро, светло и чисто. Който веднъж пие, ще повтори. Който седне, мъчно ще стане. Магия сякаш ще му направят. Пил Марко три недели време, пил, изпил всичките пълни бъчви, пак не се напил.

След Освобождението на България от османско иго, българите заварили в долината големи площи земя, засадени с лозя. Лозарството заемало важен дял от селскостопанското производство, било на второ място след производството на зърнени храни. Още тогава лозята били разположени в долината и по южните склонове на Стидовската и Карнобатската планина. Лозята били огрявани от слънцето през целия ден, гроздето узрявало рано и било богато на захар.

Повечето от преселниците българи, дошли в долината от села, където не е имало лозя, отначало правели грешки при обработването им. След години, когато придобили опит, трудът им се увенчал с успех – славата на сунгурларското вино се разнесла из страната, а после и отвъд нейните предели.

В миналото лозарството и винарството в долината се упражняваха много примитивно. Отделните лозя бяха малки – от 1 до 3 декара и с големи синори поради наклонения терен. Обработването  им се състоеше от изораване с кон и окопаване с мотика. Малко стопани притежаваха лозопръскачки за пръскане на лозите с бордовезов разтвор. Гроздовата реколта се прибираше с кошници, хутии и големи дървени корита. Стопаните се събуваха боси, измиваха си краката и тъпчеха гроздето. Шерата изтичаше в джабур, от които се отмерваше със специална мярка наречена „мяра“ и се наливаше в бъчви, по-големите от които наричаха бомби. Джибрите оставаха през цялата нощ в коритото, затиснати с камъни, за да се изцедят напълно. Сутринта ги изсипваха в кадуси, където ферментираха и се подготвяха за варене на ракия.

При съществуващата ръчна обработка производствените разходи бяха големи, продажната цена – ниска, а печалбата оставаща на производителя - малка. Например през 1905-1906 г. 15 литра вино се продавали от 0,50 до 1 лв. Едрите търговци изкарваха на безценица висококачественото вино от долината и печелеха несметни богатства от тях. Известните търговци Исакоолу, Момчеджиков и други живееха в големите градове и в края на септември и началото на октомври идваха в долината да ограбят труда на трудовите стопани.

След 9 септември 1944 г. Сунгурларе се укрепи още повече като център на един от „привилегированите” райони за отглеждане на висококачествено грозде с териториални възможности насажденията да се увеличават по декари. Преобладават винените сортове, като с предимство се развива сорта „червен мискет”. Във връзка с големия напредък на курортното дело в окръга, в последните години се разшириха площите на ранните сортове десертно грозде. Добивите от декар са по-високи от средните за страната. Ето защо и в годините на народната власт лозарството и винарството си остават много перспективни за района.

Лозарството и производството на вино бяха поставени на промишлена основа. Ежегодно „Винпром Славянци“ приема за обработване около 35 милиона тона грозде. Големи са възможностите за увеличаване на обема на продукцията. В цеховете на Сунгурларе, Грозден, Славянци и Пъдарево се преработва прочутия Сунгурларски мискет. Много известен е цехът за производство на вермути в с. Лозарево, който произвежда 40 вида от това питие. Между тях са вермутите с названията италианското „Аморо”, японското „Чо-чо-сан” и други.

 За високите качества на сунгурларското мискетово вино, което намира голям прием на вътрешния и на международния пазар, говорят многобройните отличия, които то е получило в страната и чужбина. От 1898 до 1980 г. те възлизат на 177 медала, от които 79 златни.

Големият руски писател Максим Горки сравнява хубавата жена с хубавото вино. Той пише, че тя умееше да се облече така, че красотата й печелеше, като хубавото вино в чаша от хубаво стъкло: колкото по-прозрачно е стъклото, толкова по-добре показва душата на виното. Цветът винаги допълва аромата и вкуса, като довършва до край онази хубава песен без думи, която пеем, за да дадем на душата си малко от слънчевата кръв. Вино господи! Светът с всичкия си шум и суета не би струвал и едно магарешко копито, ако човек нямаше сладката възможност да ороси бедната си душа в една хубава чаша вино, което подобно на светото причастие, ни пречиства от цялата прах на греховете и ни учи да обичаме и прощаваме този свят, в който все пак има достатъчно много мръсотия. Погледнете само през чашата си срещу слънцето  и виното ще ви разкаже такава приказка...

Тази оценка на гения на руската литература с пълна сила се отнася и за Сунгурларското бяло вино от сорта „червен мискет”. Много пъти съм водил български и съветски другари на гости в долината и са пили от това вино. Почти всички са поглеждали през чашата си срещу слънцето и с удоволствие са наблюдавали златните искри на виното. А съветският генерал-полковник Баксов смаян от трептящите златни лъчи в горящото вино в каната и чашата, прочувствено произнесе думите: „Это золотой луч“ (на български: „Това е златен лъч”)...

Местните хора пият умерено от „златния лъч” и затова на площадите и улиците няма пияни. В пиенето те се ръководят от строгите заповеди на хан Крум. Над главната врата на цеха в с. Черница с едни букви е написана царската заповед. В нея се казва: Заповядвам пак да се садят лозя (вино може да се пие, но всеки да знае своята мярка) и винаги да не се опива, защото този, който се опие, ще бъде наказан, като да е взел от царската хазна повече отколкото да е имал право...

Но и животновъдството играе важна роля за социалното и икономическо развитие на района. Условията за неговото развитие са много благоприятни. Аграрно-промишленият комплекс (АПК) с център Сунгурларе има 300 хиляди декара земя, разпределена в 7 ключови стопанства. Има достатъчно фуражно зърно и големи площи за паша, гори и планини.

Успешно се развива говедарството. В клоновите стопанства Черница, Грозден, Лозарево, Подвис, Везенково и др. има кравеферми. В с. Горово има специализирана ферма за млади разплодни крави.

Населението има голям опит в овцевъдството. Повечето клонови стопанства имат овцевъдни ферми. Голям брой овце има и в личното стопанство. От старо време е прочута местната порода „карнобатска овца”. Тя е средна на ръст с набито тяло и малка глава. Лицето, ушите и краката й са черни, у някои и кафяво-черни. Това е породата с най-меката вълна, цветът й е медено червен.

Карнобатските овце се гоят сравнително лесно и дават отлично качество месо. Тлъстината се облага от месото под кожата покрай бъбреците, по коремните стени и по вътрешните органи, а и мускулите биват пропити от лой – качество, което придава на месото приятен вкус. В турско време то е било изнасяно направо за цариградския пазар по името „карнобат-кавърма” и понеже винаги се е търсело много се е продавало с един-два гроша по-скъпо отколкото месото на овце от друга порода.

Мляконадойността на карнобатската овца е задоволителна. Макар, че тя е малоръст, през летния доен сезон овцете дават от 45 до 50 л. мляко със средна масленост 9%. Полученото от него сирене, кашкавал и масло се търсят на вътрешния и международния пазар.

Свинеферми има в Сунгурларе, Черница, Грозден, Чубра, Подвиг, Славянци и др. Почти всички домакинства отглеждат прасета за лично ползване.

В клоновите стопанства има птицеферми. Освен това във всеки двор има кокошки, пуйки, юрдечки и др. В домакинството птиците са така нареченото „месо под ръка”, с което стопаните разполагат във всеки момент. От птицевъдството отделните домакинства получават достатъчно яйца за задоволяване на личните си потребности и излишъците изнасят на пазара.

В Сунгурларска община системно си пробива път промишлеността. За нейното развитие се полагат големи грижи и се хвърлят много усилия. Продукцията на консервната фабрика в Грозден е предназначена предимно за износ. Цеховете на „Винпром Славянци“ в Сунгурларе, Черница, Грозден, Славянци и Подвис са оборудвани със съвременна техника, която има големи възможности. С богат производствен опит и традиции се трудят работниците от ТПК „Девети септември”, цеховете за прецизно леене и месомелачки на ТПК „Металург”, цеховете на фабриката „Васил Михалев”, цеха на ДСО „Хидравлика” и др.

Тук спирам да разказвам за родния ни край, утре ще продължим. Брат ми Атанас ни чака с нетърпение да се приберем вкъщи. Тръгваме обратно за село. Но ще се отбием да видим паметника на Гроздю  Георгиев. Намира се на около 200-300 метра източно от могилата в гората. Гроздю беше партиен секретар в селото през 1942-1943 г. За антифашистка дейност фашистките палачи го разстреляха тук в гората без съд и присъда.

След 10-15 минути заставаме пред паметника и от сърце се преклонихме пред светлата памет на героя. Тук расте вековен дъб, ням свидетел на разстрела, под него има пейка за отдих. От паметника на юг расте борова гора, а на север – дъбова. Седнахме на пейката, гледаме паметника, мълчим и размишляваме за кървавото минало. Полк. Митушев е участвал в борбата против фашизма като партизанин в Петричкия партизански отряд. Спомни си негови бойни другари загинали в неравен бой с жандармерията...

Изведнъж задуха вятърът „морякът”, който идва откъм Черно море. Двамата наблюдаваме как гората се раздвижи като бушуващ океан. Атакувани от порива на вятъра дърветата дават отпор, накланят се към земята и отново се изправят и пеят химна на природата и ненадмината, неповторима красота, която ни напомня химна на работниците от цял свят „Интернационала”. Изпълнява го дивният оркестър на гората около паметника на Гроздю Георгиев. Той всеки ден изпълнява този химн и зове трудовите хора от града и селото на борба за пълна и окончателна победа над кървавия фашизъм и жестоката експлоатация на трудовите хора.

Вървим през гората направо за село, набрахме разцъфнал люляк и свежи цветя. Южно от гората на 300-400 метра, на стръмна уличка е бащиният ми дом. В този дом преминаха моите детски, юношески и младежки години. Полк. Митушев прикова погледа си върху паметната мраморна плоча, поставена на външната стена от народната власт. На нея с едри букви пише: „В този дом от 1941 до 1944 г. се провеждаха заседанията на ОК на БРП с представители на VI-та ВОЗ”. А когато тръгнахме по улицата, на която е къщата на брат ми, полк. Митушев прочете и разбра, че тя носи името на баща ми, ул. „Янко Кашмеров”. Попита ме какви са заслугите на моето семейство в борбата против фашизма. Отговорих му кратко и ясно, че не обичам самохвалството, дори го мразя. Затова питай хората в селото да ти кажат...

На другия ден подробно разгледахме Черница и накратко разказах историята на селото. После с колата на брат ми посетихме гр. Сунгурларе и селата Грозден, Скала (Езерото), Подвис, Прилеп, Костен и Лозарево. Така колегата придоби непосредствени и трайни впечатления за родния Сунгурларски край.

Докато беше жив, полк. Митушев хвалеше и славеше родния ни край. В София на близки и познати казваше така: „Ако ви се отдаде възможност да отидете в чистото и спретнато градче Сунгурларе, попитайте за малкото борческо село Черница. В градчето живеят добри хора, които ще ви покажат пътя за селото, а някой може да ви придружи до паметника на героя Гроздю Георгиев. В приятен топъл ден седнете на пейката под вековния дъб. Привечер духа черноморския вятър, шуми дъба и просторната гора. Дивият оркестър на природата свири чудна музика, която наподобява на „Интернационала”, зове трудовите хора на борба срещу хищния капитал и кървавия фашизъм...“